Рот не можа да сдържи усмивката си.
— Боже, ако вярвах, че ще приемеш решението ми, щях по-рано да ти кажа. — Той погледна към Скрайб Върджин. — Ами законите? Традициите?
Майката на расата се обърна с лице към него и заговори с далечен глас:
— Толкова много неща се промениха. Какво е още една промяна? Пожелавам ви всичко добро, Рот, син на Рот и Вишъс, плод на моята утроба.
Скрайб Върджин изчезна като дъх в студената нощ, разсейващ се във въздуха, сякаш никога не го е имало.
Рот се облегна на рафтовете, а пулсиращото главоболие го накара да повдигне очилата си и да разтърка безполезните си очи. После спусна клепачи и остана неподвижен на мястото си, застинал като обкръжаващия го камък.
— Изглеждаш съсипан — отбеляза Ви.
И се чувстваше точно така.
Търговията с наркотици беше доста доходоносен бизнес. В кабинета си в „Зироу Сам“ Ривендж прегледа всички касови бележки от вечерта, лежащи на бюрото му, като педантично проверяваше сметките до цент. Ай Ем правеше същото в „Салс“ и първата задача в началото на всяка нощ беше да се съберат и сравнят резултатите.
В повечето случаи те съвпадаха. А когато това не се случеше, той приемаше цифрата на Ай Ем.
Като се съберяха продажбите на алкохол, наркотици и секс, брутната сума надхвърляше двеста и деветдесет хиляди само в „Зироу Сам“. В клуба на заплата работеха двайсет и двама служители, в това число десет охранители, трима бармани, шест проститутки, Трез, Ай Ем и Хекс. Разходите за тях се движеха около седемдесет и пет хиляди на вечер. Букмейкърите и официалните дилъри, тоест онези, допускани да продават в границите на собствеността му, бяха на процент и останалото, след като си получеха дела, беше за него. Също така веднъж седмично той или Хекс и маврите правеха сериозна сделка, продавайки големи количества стока на избрани дилъри, притежаващи собствена наркомрежа в Колдуел или Манхатън.
Като приключеше с разходите за персонала, му оставаха около двеста хиляди на вечер, с които да плати за алкохола и наркотиците, продавани от него, да покрие сметките за отопление и електричество, да отдели за нужните подобрения и да се погрижи за почистващия персонал от седем служители, които пристигаха в пет сутринта.
Всяка година бизнесът му носеше петдесет милиона — скандално много, като се имаше предвид, че плащаше данък върху минимална част от тази сума. Бизнесът с наркотици и секс беше рискован, но потенциалът за печалба — огромен. А на него му бяха нужни пари. Много пари. Да поддържа стандарта на живот, на който беше свикнала и който заслужаваше майка му, представляваше предизвикателство на стойност няколко милиона. Имаше разноски и по собствените си къщи. Също така всяка година подновяваше бентлито си в мига, в който на пазара се появеше новият модел.
Засега обаче, най-сериозният му личен разход се съдържаше в черна кадифена торбичка. Рив разрови фактурите, разстлани пред него, и взе онази, изпратена му от бижутерски магазин в Ню Йорк. Сега пратките пристигаха в понеделник. Преди това се случваше в последния петък от месеца, но след отварянето на „Желязната маска“ беше сменил почивния ден на „Зироу Сам“ с неделя.
Разхлаби сатенената панделка и отвори торбичката, като изсипа навън цяла шепа бляскави рубини. Четвърт милион долара под формата на кървавочервени камъни. Върна ги обратно в кесийката, завърза панделката на здрав възел и погледна часовника си. Оставаха шестнайсет часа до момента, когато трябваше да поеме на север.
Първият вторник от месеца беше денят, когато се откупваше пред Принцесата по два начина. Първо със скъпоценните камъни. А после и с тялото си.
Ала я караше и тя да си плати.
При мисълта къде отиваше и какво щеше да прави, тилът му настръхна и не беше изненадан, когато взорът му започна да се променя — тъмнорозови и кървавочервени оттенъци замениха черните и белите цветове в офиса му, а полезрението му беше като премазано с булдозер и се превърна в двуизмерна плоскост.
Отвори чекмеджето и извади една от прекрасните си нови кутии допамин. Взе спринцовката, използвана последните два пъти, когато се беше инжектирал в офиса, нави левия си ръкав и постави турникет по средата на бицепса по навик, а не по необходимост. Вените му бяха така отекли, като че под кожата му се бяха заровили къртици и той почувства задоволство заради окаяното им състояние.
Иглата нямаше предпазител, който да се налага да отстранява, и той напълни спринцовката със сръчността на наркоман. Отне му известно време да открие подходяща вена, като дупчеше с тънкия връх ръката си отново и отново, без да чувства нищо. Най-накрая разбра, че е уцелил вярното място, защото щом дръпна буталото обратно, прозрачният разтвор на медикамента се беше примесил с кръв.