Освободи турникета и продължи да натиска с палец буталото на спринцовката, загледан в обезобразената си ръка. Замисли се за Елена. Макар да не му се доверяваше, да не желаеше да се чувства привлечена от него и да беше готова да се бори със зъби и нокти само за да не излезе с него, тя все пак държеше да го спаси. Въпреки всичко желаеше най-доброто за него и здравето му.
Това се казваше жена с качества.
Беше инжектирал половината течност, когато мобилният му телефон иззвъня. Хвърли поглед към дисплея, видя, че номерът не му е познат и не вдигна. Единствените, които имаха номера му, бяха онези, с които той желаеше да разговаря и списъкът беше доста кратък: сестра му, майка му, Хекс, Трез и Ай Ем. И Зейдист — хелренът на сестра му. Това бяха всички.
Измъкна иглата от кръвоносния съд и изруга, когато чу сигнала, че е оставено гласово съобщение. Получаваше такива от време на време. Хората му съобщаваха подробности и информация за живота си, бъркайки го с друг. Никога не им се обаждаше, нито им пращаше съобщение, гласящо: „Не съм онзи, за когото ме смяташ“. Щяха сами да разберат, когато търсеният от тях не върнеше обаждането.
Затвори очи, отпусна се назад в креслото си и хвърли спринцовката върху разпилените документи, без да го е грижа дали лекарството ще подейства.
Седнал сам в своята бърлога на порока, в настъпилата тишина, след като всички си бяха тръгнали, а почистващият персонал още не беше дошъл, му беше все едно дали двуизмерните образи около него отново ще придобият обем. Не се интересуваше дали спектърът от цветове ще се възстанови. Не се чудеше през всяка изминала секунда дали ще се върне към „нормалното“.
Това беше нещо ново, осъзна той. Досега винаги бе изпитвал отчаяно нетърпение лекарството да подейства.
Какво беше обърнало нещата?
Той остави въпроса да се рее във въздуха, взе мобилния си телефон и хвана бастуна. С пъшкане се изправи внимателно и влезе в спалнята си. Чувството на вцепененост в краката му настъпваше бързо, по-бързо отколкото на връщане от Кънектикът, но пък това беше част от проклятието. Колкото по-малко бъдеше изкушавана симпатската му страна, толкова по-добре действаше лекарството. Това, че беше помолен да види сметката на краля наистина успя да го възбуди.
А като си седеше сам, в така наречения си „дом“, нямаше как да се развълнува.
Охранителната система в офиса вече беше включена и той задейства друга, отговаряща за частния му апартамент, после се затвори в спалнята си без прозорци, в която понякога преспиваше. Банята се намираше срещу нея и той остави самуреното си палто на леглото, преди да отиде и да пусне душа. Докато се движеше наоколо, в тялото му се настани смразяващ студ, излъчващ се отвътре навън, все едно си беше инжектирал фреон.
Наистина страдаше много от това. Винаги беше ненавиждал да му е студено. По дяволите, може би трябваше да се остави по течението. Все пак беше сам.
Да, но ако изостанеше прекалено много с дозите, после трудно наваксваше.
Зад стъклената врата на душ-кабината започна да се издига пара и той се съблече, като остави костюма, вратовръзката и ризата на мраморния плот между двата умивалника. Когато пристъпи под струята, затрепери силно, а зъбите му затракаха.
За миг отпусна тялото си на гладката мраморна стена, като се стремеше да остане в центъра между четирите душа. Горещата вода, която не можеше да почувства, се стичаше на струи надолу по гърдите и корема му, а той се опита да не мисли за онова, което го очакваше през следващата нощ. Не се получи.
О, боже… Имаше ли сили да го направи отново? Да отпътува на север и да се предложи на онази кучка? Да, защото алтернативата беше тя да докладва за симпатската му кръв на Съвета и да предизвика депортирането му в колонията.
Изборът беше ясен.
По дяволите, избор не съществуваше. Бела не знаеше какъв е той и ако научеше, семейната тайна щеше да я съсипе. И тя нямаше да бъде единствената жертва. Майка му би рухнала. Хекс щеше да се вбеси и да бъде убита при опита си да го спаси. С Трез и Ай Ем би се случило същото.
Цялата къщичка от карти щеше да се срути.
Той взе златистия на цвят сапун от керамичната стойка, прикрепена на стената и го разтърка между дланите си. Използваният от него сапун нямаше красива форма. Беше обикновен, марка „Дайъл“, дезинфектиращ и груб на допир, все едно служеше за полиране на камък.