— Господине, ако позволите — отговори прислужницата, — много се радвам, че ще ни посетите.
— Какво става? — Последва дълга пауза и той усети нов прилив на студ. — Говори!
— Тя е… — Гласът на жената пресекна. — Тя е прекрасна, както винаги, но всички се радваме, че ще ни посетите. Ако ме извините, ще отида да предам съобщението ви.
Линията прекъсна. С някаква част от съзнанието си предусещаше какво може да е, но старателно игнорира тази мисъл. Не можеше да отиде сега. Абсолютно невъзможно му беше.
А и може би нямаше нищо страшно. В крайна сметка, параноята беше страничен ефект от прекалено голямото количество допамин и Господ беше свидетел, че той си получаваше дозата в изобилие. Щеше да отиде в защитената къща на майка си веднага щом му бе възможно и нямаше съмнение, че всичко с нея ще е наред. Я почакай, зимното слънцестоене. Сигурно беше това. Без съмнение тя искаше да организира тържество, в което да участват Бела, Зи и бебето. За Нала това щеше да е първият ритуал във връзка със слънцестоенето, а майка му гледаше много сериозно на тези неща. Макар и да живееше от отсамната страна, традициите на Избраниците, с които беше родена, все още бяха част от нея.
Със сигурност беше това.
Успокоен той добави номера на Елена в указателя си и го набра.
Единственото, за което успяваше да мисли, докато телефонът звънеше, освен „вдигни, вдигни, вдигни“, беше, че се надява тя да е добре. Което беше пълна глупост. Като че тя би се обадила на него, ако изпаднеше в беда.
Тогава защо…
— Ало?
Звукът от гласа й стори нещо, което горещият душ, завивката от норки и близо трийсетградусовата температура в помещението не успяха. В гърдите му се разля побеждаваща вцепенението и студа топлина, изпълваща го с… живот.
Рив угаси осветлението, за да се концентрира напълно върху нея.
— Ривендж? — проговори тя след миг.
Той се отпусна на възглавниците си и се усмихна в тъмното.
— Здравей.
12.
— По тениската ти има кръв… и… о, боже, по крачола ти също. Рот, какво се е случило?
Изправен лице в лице със своята обична шелан в кабинета си в имението на Братството, Рот придърпа коженото яке по-плътно около себе си. Е, поне беше измил лесърската кръв от ръцете си.
Гласът на Бет стана по-тих.
— Каква част от кръвта, която виждам, е твоя?
Беше красива, каквато винаги е била за него, единствената желана, единствената спътница. В джинси и черно поло, с падаща по раменете тъмна коса, за него тя бе най-привлекателното създание, което беше виждал.
— Рот.
— Не всичко. — Кръвта от порязаното му рамо със сигурност беше напоила тениската му, но също така беше притискал цивилния вампир към гърдите си, така че без съмнение кръвта на мъжа се беше смесила с неговата.
Неспособен да стои на едно място, той закрачи из кабинета, като изминаваше разстоянието от бюрото до прозореца и обратно. Килимът, по който стъпваха ботушите му, беше в синьо, сиво и кремаво и цветовете му подхождаха на бледосините стени, а дъгообразните елементи съответстваха на изящните мебели в стил Луи XIV и на извивките на корнизите.
Никога не беше харесвал този интериор. И не се канеше да започва с това сега.
— Рот… как се озова тази кръв по теб? — Твърдостта в тона на Бет му подсказа, че вече знае отговора, но се надява на друго обяснение.
Събра кураж и се обърна с лице към любимата си, застанала в другия край на стаята.
— Отново се бия.
— Какво правиш?
— Бия се.
Бет замълча, а той се зарадва, че вратите на кабинета са затворени. Знаеше какви мисли се въртят в главата й и беше наясно, че водят само към един извод: тя си спомняше за онези „нощи на север“ с Фюри и Избраниците, за всички случаи, в които си беше лягал в леглото с тениска с дълги ръкави, прикриващи синините по ръцете му с обяснението, че „му е студено“, за всичките му твърдения „накуцвам, защото тренирах прекалено усърдно“.
— Биеш се. — Тя пъхна ръце в джобовете на джинсите си и макар той да не виждаше много, беше достатъчно, за да прецени колко добре съответстваше черното поло на изражението на лицето й. — Нека изясним. Казваш ми, че се каниш да започнеш или вече го правиш?
Въпросът беше риторичен, но очевидно тя искаше цялата лъжа да лъсне.
— Вече се бия. От няколко месеца.