— Всички сме отвън.
— Дявол да го вземе, казах ти, че ми трябва малко…
Часовникът би отново и докато Рот отброяваше ударите, осъзна, че се е взирал сам в нищото цял час. Потърка уморените си очи.
— Дайте ми още няколко минути.
— Както кажеш, господарю. Колкото време ти е нужно.
13.
Когато чу поздрава на Ривендж в слушалката, Елена вдигна глава от възглавницата, на която лежеше, и запази за себе си думите: „Мили боже“… Но защо беше толкова изненадана? Тя му беше позвънила, а според етикета в такава ситуация той трябваше да върне обаждането.
— Здравейте — отговори тя.
— Не вдигнах, защото не разпознах номера.
Гласът му беше секси. Дълбок. Плътен. Точно какъвто трябваше да бъде мъжкият глас.
В последвалото мълчание тя се замисли защо му е звъняла.
А, да.
— Исках да обсъдим посещението ви в клиниката. Докато попълвах картона, забелязах, че не ви е назначено лечение за ръката.
— О!
Тя не можа да разгадае значението на последвалата пауза. Може би беше раздразнен, задето се меси.
— Само исках да се уверя, че сте добре.
— Често ли постъпваш така с пациентите?
— Да — излъга тя.
— Хавърс знае ли, че проверяваш работата му?
— Той погледна ли изобщо вените ви?
Ривендж се засмя тихо.
— Бих предпочел да се обаждаше по друга причина.
— Не разбирам — отговори тя сковано.
— Какво? Не разбираш защо някой би искал да общува с теб извън работното ти място? Не си сляпа. Сигурно си виждала отражението си в огледало. И със сигурност си умна, така че не говорим просто за някоя красива кукла.
За нея онова, което чуваше, беше като изречено на чужд език.
— Не разбирам защо не се грижите за себе си.
Той се засмя меко и тя почувства промъкването, все едно го беше чула.
— Може би е само претекст, за да те видя отново.
— Вижте, единствената причина, поради която се обадих, е, че…
— Нужно ти е било извинение. Отряза ме в клиниката, но всъщност искаше да говорим. Обади се да питаш как е ръката ми, защото ме искаше на телефона. Твой съм. — Гласът му стана още по-плътен. — Имам ли право да избера какво ще правиш с мен?
Тя остана смълчана, докато той не каза:
— Ало?
— Свършихте ли? Или искате да продължите с разсъжденията си по темата защо съм ви се обадила?
Последва миг на мълчание и после той избухна в гърлен смях.
— Знаех си, че има повече от една причина да те харесвам.
Тя отказваше да бъде запленена. Но въпреки това беше.
— Обадих се заради ръката ви. Когато медицинската сестра на баща ми си тръгваше, се заговорихме за неговата…
Млъкна веднага, щом осъзна какво е разкрила пред него, и се почувства, сякаш се е препънала в невидим ръб на килим.
— Продължавай — каза той със сериозен тон. — Моля те, Елена. Елена?… Там ли си, Елена?
По-късно, много по-късно, тя щеше да осъзнае, че тези четири думи я бяха тласнали към пропастта. Там ли си, Елена?
Наистина това беше началото на всичко, последвало по-нататък, началото на едно болезнено пътешествие, прикрито зад един най-обикновен въпрос.
Беше щастливка, че не знаеше къде щеше да я отведе всичко това. Защото понякога единственото, което те води напред през ада, е фактът, че си затънал прекалено дълбоко, та да се измъкнеш.
Докато Рив чакаше за отговор, ръката му притискаше телефона с такава сила, че той се отпечата на лицето му, а един от бутоните издаде звук, сякаш да го предупреди: „По-кротко, приятел“.
Негодуванието на техниката изтръгна и двамата от унеса им.
— Извинявай — промърмори той.
— Всичко е наред. Аз…
— Какво казваше?
Той не очакваше тя да отговори, но… тя го направи.
— Двете с медицинската сестра на баща ми обсъждахме едно порязване на крака му и това ме накара да се замисля за вашата ръка.
— Баща ти е болен?
— Да.
Рив зачака за още информация, като се чудеше дали ако я подтикне да говори няма по-скоро да предизвика мълчание, но тя бързо реши дилемата му.
— Някои от лекарствата, които приема, нарушават чувството му на равновесие, така че се блъска в предмети, без дори да осъзнава, че се е наранил. Проблемът е сериозен.