— Съжалявам. Сигурно грижите за него не са лесни.
— Аз съм сестра.
— А също и дъщеря.
— Така че обаждането ми е чисто служебно.
Рив се усмихна.
— Нека те попитам нещо.
— Първо аз. Защо не искате ръката ви да бъде прегледана? И не ми казвайте, че Хавърс е видял онези вени. Ако беше така, щеше да ви предпише антибиотици, а ако бяхте отказали, щеше да впише в картона, че отказвате медицинска помощ. Всичко, което е нужно да направите, е да вземете няколко таблетки и знам, че нямате нетърпимост към лекарства. Взимате сериозни количества допамин.
— Ако те тревожи ръката ми, защо не го обсъди с мен в клиниката?
— Направих го, не помните ли?
— Не по този начин. — Рив се усмихна в тъмното и прокара пръсти нагоре-надолу по завивката от норки. Не чувстваше нищо, но си представяше, че кожите са меки като косата й. — Продължавам да мисля, че целта ти е била да говорим по телефона.
Последвалата пауза го накара да се притесни, че тя ще прекъсне разговора. Седна в леглото, като че вертикалната позиция щеше да я спре да натисне бутона.
— Само казвам, че… Имам предвид… По дяволите! Радвам се, че се обади. Каквато и да е причината за това.
— В клиниката не казах нищо повече, защото си тръгнахте, преди да съм въвела записките на Хавърс в компютъра. Тогава всичко ми стана ясно.
Той продължаваше да не вярва, че обаждането й е чисто служебно. Можеше да му прати имейл. Можеше да каже на лекаря му. Можеше да прехвърли нещата на някоя от дневните сестри.
— Значи няма шанс да се почувстваш зле, че беше така остра с мен?
Тя прочисти гърло.
— Съжалявам.
— Прощавам ти. Напълно. Абсолютно. Изглеждаше така, все едно си имала тежка нощ.
Начинът, по който въздъхна, беше достатъчно доказателство колко е изтощена.
— Да, не беше от най-добрите.
— Защо?
Още една дълга пауза.
— Знаеш ли, че те бива много повече по телефона?
Той се засмя.
— В какъв смисъл?
— Така се говори по-лесно с теб. Всъщност си… много приятен събеседник.
— Справям се добре и лице в лице.
Изведнъж той се намръщи замислен за букмейкъра, когото беше накарал да крещи в офиса си. Бедният мръсник беше само един от многото пласьори, букмейкъри, бармани и сутеньори, които беше пребивал по време на срещите им през годините. Според философията му признанието беше добро за душата, особено когато опираше до мизерници, въобразяващи си, че няма да забележи измамите им. Стилът му на управление също така изпращаше послание в свят, където проявиш ли слабост, биваш убит. Черният пазар изискваше твърда ръка и той винаги беше вярвал, че такава е действителността, в която живеят.
Сега в тишината помежду им, с Елена толкова близо до него, имаше усещането, че контактите му лице в лице бяха нещо, за което трябва да се извинява и да прикрива.
— И защо тази нощ беше толкова тежка? — попита той, макар да си казваше, че трябва да замълчи.
— Заради баща ми. И после… ми вързаха тенекия.
Рив се намръщи така силно, че дори почувства леко смъдене между очите.
— На среща?
— Да.
Ненавиждаше мисълта, че тя излиза с друг и в същото време завиждаше на мръсника, който и да беше той.
— Какъв кретен. Съжалявам, но е истински кретен.
Елена се засмя и звукът му достави истинско удоволствие, особено след като усети лека топлина по тялото си в отговор. По дяволите горещият душ. Тъкмо това меко и нежно засмиваме бе всичко, от което се нуждаеше.
— Усмихваш ли се? — попита той полугласно.
— Да. Тоест, донякъде. Как разбра?
— Просто се надявах да е така.
— Наистина умееш да бъдеш чаровен. — Забързано, като че да прикрие комплимента, тя каза: — Срещата не беше нещо кой знае какво. Почти не го познавам. Щяхме да пием кафе.
— Но в крайна сметка се озова на телефона с мен. А това е толкова по-добре.
Тя се засмя отново.
— Е, така и няма да науча какво би било да изляза с него.
— Няма ли?
— Ами аз… Мислих по въпроса и ми се струва, че точно сега срещите не са подходящи за мен. — Тя сложи край на триумфа му, като добави: — С когото и да било.
— Хм.
— Хм? Какво значи хм?
— Значи, че имам номера ти.
— О, да, така е. — Гласът й пресекна, докато той се наместваше. — Я почакай, ти… в леглото ли си?