— Да. И преди още да си задала въпроса, не ти трябва да знаеш.
— Какво не ми трябва да знам?
— В какво не съм облечен.
Тя се поколеба и той знаеше, че отново се усмихва. И вероятно се бе изчервила.
— Нямам никакво намерение да питам.
— Мъдро от твоя страна. Сам съм с чаршафите… Опа, изплъзна ми се от устата.
— Да, май така стана. — Гласът й беше тих, като че си го представяше гол. И той в никакъв случай не възразяваше срещу въображаемия постер.
— Елена… — Той се спря. Симпатските му импулси му осигуряваха достатъчно самоконтрол, че да забави темпото.
Да, Рив я желаеше гола като него. Но дори повече от това искаше да я задържи на телефона.
— Какво? — отговори тя.
— Баща ти… отдавна ли е болен?
— Аз… да, да, отдавна. Страда от шизофрения. Вече е на лекарства, така че е по-добре.
— Мили… боже. Сигурно ти е трудно. Защото присъства, а в същото време сякаш го няма.
— Да… Усещането е точно такова.
Наподобяваше донякъде начина, по който той преминаваше през живота. Симпатската му страна беше константна друга действителност, която се опитваше да го надвие, докато той полагаше усилия да преживее нощите нормално.
— Ще възразиш ли, ако те попитам — заговори тя внимателно — защо ти е нужен допамин? В медицинския ти картон няма конкретна диагноза.
— Вероятно защото Хавърс ме лекува от цяла вечност.
Елена се засмя неловко.
— Вероятно това е причината.
По дяволите, какво трябваше да й отговори?
Симпатската половина в него каза: „Все едно, просто я излъжи“. Бедата беше, че от нищото в съзнанието му се беше появил друг глас, непознат и тих, но изключително настоятелен. Тъй като не проумяваше на какво се дължи това, продължи по стандартния си метод.
— Имам паркинсон. Или по-точно вампирския еквивалент.
— О… Съжалявам. Значи за това ти е нужен бастунът.
— Трудно пазя равновесие.
— Допаминът ти действа добре. Почти не трепериш.
Тихият глас в главата му се превърна в странна болка в центъра на гърдите и за един кратък миг той се отказа от преструвките и каза истината:
— Не знам какво бих правил без този медикамент.
— Лекарството на баща ми се оказа истинско чудо.
— Само ти ли се грижиш за него? — Когато тя потвърди, той попита: — Къде са другите от семейството ти?
— Само двамата сме.
— Значи носиш тежко бреме.
— Обичам го. И ако ролите ни бяха разменени, той би направил същото за мен. Така постъпват родителите и децата едни с други.
— Невинаги. Очевидно произхождаш от добро семейство. — Преди да успее да се спре, добави: — Но това е причината да си самотна, нали? Чувстваш вина, ако го оставиш дори за час, но ако постоянно си стоиш вкъщи, не можеш да пренебрегнеш факта, че животът минава покрай теб. В капан си и ти иде да крещиш, но не би променила нищо.
— Трябва да затварям.
Рив стисна здраво очи. Болката в гърдите обхвана цялото му тяло като огън суха трева. Запали лампа с мисъл, защото тъмнината беше прекалено натрапващ се символ на съществуването му.
— Просто… Знам какво е, Елена. Не по същите причини… Но знам какво е да си откъснат от всички. Да наблюдаваш как останалите живеят живота си… По дяволите, както и да е. Надявам се да спиш добре…
— Точно така се чувствам от много време. — Сега гласът й беше топъл и той се зарадва, че е разбрала какво се опитваше да каже, макар да бе проявил красноречие колкото някой месар.
Беше негов ред да се почувства неловко. Не беше свикнал с такива разговори… нито да се чувства по начина, по който се чувстваше.
— Сега ще те оставя да си почиваш. Радвам се, че се обади.
— Знаеш ли… Аз също.
— И още нещо… Елена?
— Да?
— Мисля, че си права. Може би моментът наистина не е подходящ да започваш връзка с някого.
— Наистина ли?
— Да. Приятен ден.
Последва пауза.
— Приятен… ден. Почакай!
— Какво?
— Ръката ти. Какво ще направиш по въпроса?
— Не се тревожи. Ще се оправя. Но ти благодаря за загрижеността. За мен означава много.
Рив затвори пръв и остави телефона върху завивката от норки. Спусна клепачи, но остави осветлението включено. И изобщо не спа.