Слабото декемврийско слънце грееше и придаваше внушаващ респект и изтънчен вид на онова, което през нощта би изглеждало сурово и мрачно.
Почти черните й слънчеви очила бяха компромис, който трябваше да направи заради вампирската си страна, ако излизаше през деня. Зад стъклата им зрението й си оставаше все така остро и тя беше способна да види всеки детектор за движение, всяка охранителна лампа и всеки покрит с капак прозорец.
Влизането щеше да е предизвикателство. Стъклата на прозорците със сигурност бяха армирани, което означаваше, че дематериализирането би било невъзможно дори при вдигнати капаци. А и със симпатската си страна чувстваше, че вътре се помещават много обитатели. В кухнята шеташе прислуга. На горния етаж имаше спящи. А останалите се движеха из сградата. Къщата не беше щастлива. Емоционалният спектър на намиращите се вътре издаваше чувства, наситени с мрак и мъка.
Хекс се дематериализира на покрива на централния корпус и разпръсна наоколо симпатската версия на мис. Тя не я скри напълно, а я превърна в една от останалите сенки, хвърляни от комини и тръби на отоплителната и вентилационната система, което беше достатъчно да премине през детекторите за движение.
Когато се приближи към вентилационния отвор, тя установи, че е покрит с дебела решетка, заварена към металните стени. С комините положението беше същото. Бяха увенчани с шапки от дебела стомана.
Никаква изненада. Охранителната система наистина си я биваше.
Най-лесно щеше да проникне вътре през нощта, като използваше малък трион на батерия за някой от прозорците. Намиращите се отзад помещения за прислугата биха били добро място за влизане, като се имаше предвид, че персоналът щеше да е по работните си места и тази част на къщата щеше да е относително спокойна.
Влез вътре. Открий мишената. Елиминирай я.
Рив я беше инструктирал да остави тялото на показ, така че нямаше да се притеснява да го крие или унищожава.
Докато се движеше по камъчетата, настлани по покрива, при всяка крачка коланите около бедрата й забиваха шиповете си в мускулите й, а болката изпиваше част от енергията й и осигуряваше нужната й концентрация. Това й помагаше да държи симпатските си импулси оковани в задния двор на съзнанието си.
Бодливите колани нямаше да са на мястото си, когато отидеше да изпълнява задачата си.
Хекс се спря и погледна към небето. Сухият, режещ вятър обещаваше сняг. При това скоро.
Към Колдуел се задаваше смразяваща зима.
Но тя се беше настанила в сърцето й от векове.
Отново почувства обитателите на къщата отдолу под краката си, четейки емоциите им. Би убила всички до един, ако беше помолена за това. Би ги изклала, без да се замисли или поколебае, както си лежаха в леглата, вършеха задълженията си, похапваха или бяха станали да се изпикаят, преди отново да заспят.
Хаосът и мръсотията, оставащи след смъртта и всичката тази кръв не я тревожеха повече, отколкото оръжието, с което се извършваше убийството, го беше грижа за петната по килима и изцапаните плочки. Червеният цвят беше единственият, който виждаше в работата си, а и след известно време всички изпълнени с ужас очи и изкривени усти, поемащи последна глътка въздух, започват да ти изглеждат еднакво.
В това беше голямата ирония. В живота всеки представляваше красива и уникална снежинка, но когато смъртта те сграбчи в лапите си, се превръщаш в анонимна купчина от кожа, мускули и кости, която неизбежно изгнива.
Тя беше оръжието, прикрепено към показалеца на шефа й. Той дърпаше спусъка, тя стреляше и тялото падаше мъртво и въпреки факта, че нечии съдби биваха променяни завинаги, на следващия ден слънцето пак изгряваше и залязваше и всички други на планетата, в това число и тя, продължаваха напред.
Такива бяха служебните й задължения и като се замислеше за това, тя наполовина вършеше работата си, наполовина изплащаше дълга си към Рив, който правеше много, за да защитава и двама им.
Когато се върнеше тук след падането на нощта, щеше да свърши онова, за което бе дошла и да си тръгне със съвест, непокътната и защитена като банков трезор.
Щеше да влезе, да излезе и повече никога да не помисли за случилото се.
Такъв беше стилът и начинът на живот на наемния убиец.
15.
Съюзниците са третият важен елемент по време на война. Парите и нужната бройка войници са стратегическият двигател, който ти позволява да се изправиш срещу врага, да го атакуваш и да демонстрираш силата си. Съюзниците са твоето тактическо предимство, техните интереси съвпадат с твоите, макар философиите и крайните ви цели да се различават. Те са също така важни, като първите две условия, ако искаш да победиш, но малко по-трудно се поддават на контрол. Освен ако знаеш как да преговаряш.