— Движим се от доста време — отбеляза господин Д. иззад волана на мерцедеса, принадлежал на осиновителя на Леш.
— И ще продължим да го правим още дълго. — Леш хвърли поглед към часовника си.
— Не ми казахте къде отиваме.
— Не. Не съм ти казал.
Леш се загледа навън през прозореца. Дърветата встрани от Нортуей изглеждаха като нарисувани с молив стволове, чиито корони още не са добавени, нищо освен оголени дъбове, извисяващи се кленове и клонести брези. Единствената растителност, по която се виждаше някаква зеленина, беше нискорасли борове, чийто брой се увеличаваше с навлизането им все по навътре в парка Адирондак.
Сиво небе. Сива магистрала. Сиви дървета. Все едно пейзажът на щата Ню Йорк бе пипнал грип. Изглеждаше като болник, който не се е погрижил за пневмонията си навреме.
Имаше две причини, поради които Леш не беше обявил открито накъде се движат той и вторият в командването. Първата беше малодушие, макар да не го признаваше и пред себе си: не беше сигурен дали ще се справи със срещата, която си беше уговорил.
Проблемът бе, че ситуацията с този съюзник беше деликатна и Леш осъзнаваше, че ръчка с тояга в гнездо на стършели дори само като се доближеше до него. Да, налице бе потенциал за велико съюзничество, но ако лоялността беше добро качество у войника, то за съюза тя беше от критично значение, а там, накъдето се беше запътил, лоялността беше също така непознато понятие като страха. Това беше причината да не говори. Ако срещата не минеше добре или инстинктите му подскажеха нещо нередно, той нямаше да предприеме нищо, а в такъв случай нямаше нужда господин Д. да знае с кого си имат работа.
Другата причина, поради която Леш стискаше устните си здраво затворени, беше липсата му на увереност, че другата страна ще се появи. А в такъв случай той отново не желаеше да има доказателства за плановете му.
Малка зелена табела встрани от пътя уведомяваше с рефлектиращи бели букви: „60 километра до границата на САЩ“.
Да, шейсет километра и излизаха от страната… и именно по тази причина колонията на симпатите беше разположена точно тук. Целта беше тези сбъркани отрепки да бъдат отдалечени възможно най-много от общността на цивилните вампири и тази цел беше изпълнена. Още малко по-близо до Канада и щеше да се налага да им казват „разкарайте се и пукнете“ на френски.
Леш беше направил връзката благодарение на електронния бележник на баща си, който също като колата се беше оказал много полезен. Като бивш лийдайър на Съвета Ибикс бе имал възможност да се свързва със симпатите, в случай че бъдеше открит някой от тях, укриващ се сред вампирите и се налагаше депортирането му. Разбира се, не можеше да се говори за дипломатически отношения между видовете. Това би било същото като да изложиш на показ гърлото си пред сериен убиец и да му подадеш нож, с който да го пререже.
Имейлът, написан от Леш до краля на симпатите, беше кратък и любезен. И се беше представил с истинската си самоличност, а не като онзи, за когото се беше смятал, докато растеше. Той беше Леш, главата на Обществото на лесърите. Леш, син на Омега. И търсеше съюзник срещу вампирите, които дискриминираха и отбягваха симпатите.
Със сигурност кралят им искаше да отмъсти за липсата на уважение, която демонстрираха към поданиците му.
Отговорът, който беше получил, се оказа толкова благ, че на Леш му се повдигна, но после се сети от тренировъчните си дни, че симпатите се отнасяха към всичко като към игра на шах. До момента, в който не пленяха краля, не превърнеха кралицата в курва и не изгоряха замъка. Според написаното от водача на колонията, беше възможна приятелска дискусия, отнасяща се до общите им интереси, и той канеше Леш да бъде така любезен и да отпътува на север, тъй като възможностите за придвижване на заточения крал бяха ограничени.
Леш беше взел колата, понеже бе поставил условие и то бе присъствието на господин Д. Истината беше, че постави това изискване единствено за равновесие в претенциите. Щом желанието им беше да отиде при тях, чудесно, той пък щеше да води един от своите. Но лесърите не можеха да се дематериализират, така че шофирането беше неизбежно.