Монтраг го изгледа продължително и изражението на лицето му сякаш казваше: „Не бъди толкова глупав“.
— Наистина ли би се доверил на нисшите слоеве на расата ни?
— Не, доколкото зависи от мен.
— Може и да зависи. — Монтраг приближи чаената чаша към устата си и му отправи остър поглед над ръба й. — Това е напълно възможно. Ти си нашият лийдайър.
Взрян в събеседника си, Рив видя пътеката пред себе си така ясно, сякаш беше застлана с каменни плочи и осветена с прожектори. Ако Рот бъдеше убит, това щеше да е краят на кралския род, защото още не се беше сдобил с наследник. Едно общество, особено ако е в период на война като тяхната, ненавиждаше състоянията на вакуум по отношение на управлението, така че преминаването от монархия към демокрация не би било толкова немислимо, както ако времената бяха нормални и безопасни.
Членовете на глимерата може и да бяха извън Колдуел в обезопасените си къщи, разпилени из цяла Нова Англия, но тази банда мръсници имаше пари и влияние и открай време искаше да поеме контрола. Ако прибегнеха към този план, можеха да облекат амбициите си в одеждата на демокрацията и да го направят да изглежда сякаш се грижат за обикновените индивиди в обществото им.
Тъмната страна на Рив се пробуди като затворен престъпник, жаден за свобода. Злодеянията и силовите игри бяха истинска страст за всички с кръвта на баща му и част от него искаше да създаде празнината в управлението… и лично да я запълни.
Той прекъсна надменното дрънкане на Монтраг.
— Спести ми пропагандата. Какво точно предлагаш?
Мъжът остави превзето чашата на масата, като си придаде вид, че се опитва да подбере правилно думите си. Нямаше значение. Рив беше склонен да се обзаложи, че другият знаеше отлично какво да каже. Неща от този характер не излизаха от устата ти просто така, очевидно имаше замесени и други.
— Както добре знаеш, Съветът ще се събере в Колдуел след няколко дни за среща с краля. Рот ще пристигне и… ще стане жертва на смъртоносен инцидент.
— Той пътува с останалите от Братството. Няма да е лесно да се справиш с толкова много сила.
— Смъртта се явява с различни маски. И играе на различни сцени.
— И моята роля е…? — попита Рив, макар да знаеше.
Бледите очи на Монтраг бяха като лед, прозрачни и студени.
— Знам що за мъж си. И съм наясно на какво си способен.
Това не беше изненада. Рив беше наркобарон от двайсет и пет години. И въпреки че не беше обявил публично дейността си пред аристокрацията, вампирите често посещаваха клуба му и много от тях бяха в редиците на купувачите на дрога. Никой, освен Братята, не знаеше за симпатската му природа и той би запазил този факт в тайна дори от тях, ако беше имал избор. През последните две десетилетия беше плащал добре на изнудвачката си, за да е сигурен, че ще запази тайната му.
— Затова се обърнах към теб — заяви Монтраг. — Ти ще знаеш как да се погрижиш за всичко.
— Това е вярно.
— Като лийдайър на Съвета ти ще притежаваш огромна власт. Дори да не бъдеш избран за президент, без теб Съветът няма да може да взима решения. И нека ти кажа нещо за Братството на черния кинжал. Знам, че сестра ти е спътница на един от тях. Братята няма да пострадат.
— Не мислиш ли, че това ще ги вбеси? Рот е не само техен крал, те имат една кръв.
— Тяхна основна задача е защитата на расата ни. Накъдето и да поемем, те трябва да ни последват. И трябва да си наясно, че има много други, които смятат, че в последно време не изпълняват задълженията си много добре. Струва ми се, че им е нужно ново ръководство.
— От теб? Да. Разбира се.
Щеше да е все едно декоратор да командва танков взвод: безсмислени врясъци и шум, докато на някого от войниците не му писне и не натика фукльото в кофата за смет, като няколко пъти хлопне със засилка капака върху кратуната му.
Направо идеален план. Да бе.
Но пък… кой е казал, че тъкмо Монтраг щеше да бъде избран? Инцидент можеше да се случи както на краля, така и на някого от аристокрацията.
— Трябва да ти кажа нещо — продължи Монтраг, — което баща ми постоянно ми повтаряше. Подходящият момент е най-важното нещо. Трябва да действаме бързо. Можем ли да разчитаме на теб, приятелю?
Рив се изправи на крака и се извиси над другия мъж. С бързо движение приглади марковия си костюм и се протегна за бастуна си. Не чувстваше нищо с тялото си — нито дрехите, нито тежестта, прехвърлила се от задните му части върху стъпалата му, нито пък дръжката на бастуна, която се опираше в изгорената му длан. Вцепенеността беше страничен ефект от лекарството, което използваше, за да потиска лошата си страна, та тя да не се проявява в неподходящ момент; затворът, в който криеше симпатските си импулси.