Миризмата на храна, носеща се от коридора, го накара да погледне часовника. Четири следобед. Или беше сутрин? Заради завесите той не виждаше дали капаците са спуснати или не.
Почукването на вратата беше плахо.
Значи, слава богу, не беше Ласитър, който влизаше, когато си пожелае. Явно падналите ангели нямаха кой знае колко добри маниери. Нито ги интересуваше личното пространство, нито пък други бариери от какъвто и да било характер. Очевидно блестящият досадник беше изхвърлен от Рая, защото на Господ компанията му не бе допадала повече, отколкото на Тор.
Тихото почукване се повтори. Тогава сигурно беше Джон.
— Да — каза Тор, като пусна тениската си надолу и се намести на възглавниците. Ръцете му, някога силни като кранове, се моряха под тежестта на съсухрените рамене.
Момчето, което вече не беше момче, влезе с поднос, отрупан с храна и изписан по лицето необоснован оптимизъм.
Тор хвърли поглед към изобилието, което бе поставено на нощното шкафче. Пиле с подправки, ориз с шафран, зелен фасул и пресен хляб.
Със същия успех можеше да бъде мърша, увита в бодлива тел, що се отнасяше до него, но той взе чинията, разгъна салфетката, хвана вилицата и ножа и ги вкара в употреба.
Дъвчене. Дъвчене. Дъвчене. Преглъщане. Отново дъвчене. Преглъщане. Отпиване. Дъвчене. Храненето за него беше също така механично като дишането. Нещо, което долавяше смътно със съзнанието си, необходимост, а не удоволствие.
Удоволствието беше нещо от миналото… и мъчение в сънищата му. Когато си припомни своята шелан, легнала гола пред него сред ухаещите на лимон чаршафи, бледият й образ запали пламък у него, накара го да се почувства жив, а не само да живее. Вътрешният му огън обаче, угасна твърде бързо, тъй като нямаше какво да го подхранва.
Дъвчене. Отрязване на късче. Дъвчене. Преглъщане. Отпиване.
Докато се хранеше, момчето седна на креслото до спуснатата завеса, опря лакти в коленете си и подпря брадичка върху юмрука си като жива и дишаща версия на „Мислителя“ на Роден. Напоследък Джон винаги се държеше така. Все нещо се въртеше в главата му.
Тормент много добре знаеше какво е то, но отговорът му щеше да нарани Джон сериозно.
И Тор съжаляваше за това. Много съжаляваше.
Защо не можеше Ласитър да го остави в гората, където го откри да лежи? Ангелът можеше просто да си продължи напред, но не. Негово величество Халогенът трябваше да се направи на герой.
Тор насочи поглед към Джон и се загледа в юмрука му. Беше огромен, а челюстта и брадичката, опрени в него бяха силни, мъжествени. Момчето се беше превърнало в хубав мъж, но пък като син на Дариъс той имаше добро генетично наследство. Едно от най-добрите.
Като се замислеше за това… Той наистина приличаше на Ди. Всъщност беше негово копие, като се изключеха сините джинси. Дариъс не би могъл да бъде обут в сини джинси и мъртъв, били те и дизайнерски като тези на Джон.
Истината бе, че… Ди често беше заемал същата поза, когато нещо го тревожеше, наподобяващ скулптурата на Роден, намръщен и кипящ вътре в себе си…
Нещо метално проблесна в свободната ръка на Джон. Беше монета и хлапето я прекарваше около пръстите си, което беше неговият вариант на нервен тик.
Но тази вечер мълчаливото седене на Джон беше различно. Нещо се беше случило.
— Какво става? — попита Тор с дрезгав глас. — Добре ли си?
Джон вдигна поглед изненадано.
За да избегне взора му, Тор погледна надолу и набоде с вилицата си парче пилешко, а после го сложи в устата си.
Дъвчене. Дъвчене. Преглъщане.
Ако съдеше по шумоленето, Джон се отказа от обичайната си поза и бавно изпъна рамене, като че уплашен да не би резките движения да подплашат увисналия между тях въпрос.
Тор отново хвърли поглед към него и когато Джон го видя, че чака, прибра монетата в джоба си и изписа пестеливо и с грация:
— Рот отново ще се бие. Ви току-що каза на мен и останалите момчета.
Тор беше неопитен с езика на знаците, но не чак толкова. Изненадан остави вилицата.
— Я, почакай… Той все още е крал, нали?
— Да, но е казал на братята, че отново ще участва в битките. Или по-скоро, че вече го прави, но досега го е пазил за себе си. Мисля, че всички от Братството са му ядосани.