За повръщането имаше причина. Къпането… може би се дължеше на навик.
Затвори очи, отвори леко уста и се обърна към струята. Водата проникна в устата му и отми жлъчката. Докато горчивият вкус изчезваше от езика, в съзнанието му изникна една мисъл.
Рот се биеше. Сам.
— Хей, Тор.
Тор се намръщи. Ангелът никога не го наричаше по име.
— Какво?
— Тази вечер всичко ще се промени.
— Само ако ме оставиш на мира. Или ако се обесиш в тази баня. Можеш да избираш между шест душа.
Тор взе сапуна и го прокара по тялото си, усещайки стърчащите под кожата кости и стави.
Рот е сам навън.
Шампоан. Плакнене. Отново обръщане към струята. Отваряне на устата.
Навън. Сам.
Той спря душа, а ангелът се изпречи право пред него с хавлиена кърпа, услужлив и досаден.
— Тази вечер всичко ще се промени — повтори Ласитър меко.
Тор се загледа в ангела и за пръв път го видя истински, макар да бяха заедно от четири месеца. Косата му представляваше смесица от черни и руси кичури и имаше същата дължина като тази на Рот, но не беше травестит въпреки прическата в стил Шер. Облекло му беше типично по военному, състоящо се от черна тениска, камуфлажни панталони и войнишки обувки, но не беше войник. Проклетникът беше надупчен от пиърсинги като игленик, а ушите, веждите и китките му бяха накичени със златни халки и вериги като коледна елха. Тор можеше да се обзаложи, че имаше блещукащ метал и на зърната на гърдите, а също и от кръста надолу, но отказваше да мисли за това. И бездруго нямаше нужда от помощ, за да повърне.
Кърпата смени притежателя си, а ангелът заяви сериозно:
— Време е да се събудиш, Пепеляшке.
Тор тъкмо се канеше да отбележи, че по-скоро става дума за Спящата красавица, когато в съзнанието му изникна спомен, като че инжектиран във фронталния му лоб. Беше свързан с онази нощ през хиляда деветстотин петдесет и осма, когато беше спасил живота на Рот и образите бяха така ясни, както реалната случка.
Кралят беше излязъл. Сам. В центъра на града.
Лежеше полумъртъв и кървящ в канавка.
Беше го блъснал Едсел5. Някаква таратайка с подвижен покрив и цвят досущ като сини сенки по клепачите на сервитьорка от закусвалня.
Както Тор установи по-късно, Рот беше преследвал лесър и когато бе завил зад един ъгъл, колата се беше забила в него. Тор се намираше на около две пресечки, чу изсвирването на спирачки и звука от удар, но не се канеше да предприеме каквото и да било.
Човешки пътен инцидент? Не беше негов проблем.
Но после покрай него бяха минали двама лесъри. Убийците препускаха в ръмящия дъжд, като че гонени от някого, но след тях не се появи никой. Изчака, убеден, че ще види някого от братята. Не дотича никой.
Нямаше никаква логика. Ако някой от убийците бе ударен от кола в присъствието на приятелчетата си, те не биха напуснали мястото. Щяха да убият шофьора и минувачите, после да натоварят своя в багажника и да си тръгнат. Последното нещо, което лесърите желаеха, беше черната им кръв да се стича по улиците.
Може би все пак ставаше дума просто за съвпадение. Някой пешеходец или човек с колело. Или пък две коли.
Той обаче, беше чул изсвирването само на едни спирачки. А и нищо от това не можеше да обясни двойката безцветни убийци, които го бяха отминали, като че бяха подпалвачи, бягащи от пожар, предизвикан от тях самите.
Тор се втурна към „Трейд“ и когато зави, забеляза как човек с шапка и шлифер коленичи над свито тяло с два пъти по-големи размери от неговите. Жена му, облечена в пищна пола с подаващи се дантели от фустата, каквито бяха на мода през петдесетте, стоеше пред фаровете и се свиваше в коженото си палто.
Лъскавата й червена пола беше с цвета на кръвта, стичаща се по улицата, но по миризмата той усети, че тя не е човешка. Беше на вампир. И лежащият там имаше дълга тъмна коса…
Жената надигна писклив глас.
— Трябва да го откараме в болница…
Тор пристъпи и я прекъсна.
— Той е мой.
Мъжът погледна нагоре към него.
— Приятелят ви… Не го видях… Облечен е в черно. Появи се изневиделица…
— Аз ще се погрижа за него. — В този момент Тор беше престанал да дава обяснения и ги беше докарал в състояние на ступор. Набързо ги отпрати обратно в колата им и със силата на съзнанието си ги накара да потеглят, убедени, че са блъснали кофа за боклук. Реши, че дъждът ще се погрижи за кръвта по предницата на колата им, а с вдлъбнатината в бронята можеха да се справят и сами.