Сърцето на Тор блъскаше като лудо, когато се наведе над тялото на наследника на трона на вампирите. Кръвта беше навсякъде, лееше се обилно от разцепената глава на Рот, така че Тор свали якето си и откъсна със зъби парче кожа от ръкава. Стегна колкото можа импровизираната превръзка около слепоочията, после махна на минаващ камион, насочи пистолет срещу шофьора и уреди откарването им до района на клиниката на Хавърс.
Двамата с Рот бяха пътували в каросерията, обливани от студения дъжд и той през цялото време бе притискал раната на Рот. Късен ноемврийски дъжд или може би дори декемврийски. Добре че не беше лято. Без съмнение студът беше успокоил пулса на Рот и беше понижил кръвното му налягане.
На няколкостотин метра от местонахождението на Хавърс в скъпата част на Колдуел Тор беше наредил на човека да спре и беше промил съзнанието му.
Няколкото минути път до клиниката се бяха оказали най-дългите в живота на Тор, но беше успял да отнесе Рот и Хавърс беше затворил раната, която се оказа прерязана артерия в слепоочието.
На следващия ден нещата бяха на кантар. Макар Мариса да беше там, за да храни Рот, кралят беше загубил много кръв и не се възстановяваше според очакваното, а Тор беше останал на стол до леглото му през цялото време. Докато Рот лежеше неподвижно, Тор беше имал чувството, че докато единственият имащ право да седне на трона се намираше в безсъзнание и само на крачка от вегетативно съществуване, цялата раса се лута между живота и смъртта.
Господарят беше изваден от строя и поданиците му бяха като покосени. Лекарят и сестрите. Другите пациенти, спиращи да се помолят за краля, който нямаше да бъде коронясан. Братята, които се редуваха да звънят на всеки петнайсет минути.
Общото усещане беше, че без Рот няма надежда. Няма бъдеще. Няма шанс за тях.
Рот обаче, беше оцелял, събуждайки се с мърморене, което те кара да въздъхнеш облекчено… защото ако един пациент има енергията да бъде толкова капризен, ще прескочи трапа.
При следващия залез, след като беше прекарал в безсъзнание двайсет и четири часа и беше уплашил всички до смърт, Рот откачи системата си, облече се и си тръгна.
Без да обели дума на когото и да било.
Тор беше очаквал… нещо. Не благодарност, но признание или… поне нещо.
Рот и сега беше грубиян, но по онова време? Беше си направо жива отрова. Но пък… да не каже нищо? След като му бе спасил живота?
Донякъде му напомняше за начина, по който той се отнасяше към Джон. И към братята.
Тор уви кърпата около кръста си и се замисли за поуката от спомена. Рот се биеше навън сам. Това, че през далечната петдесет и осма година се беше озовал на вярното място във верния момент и беше открил краля, преди да е станало твърде късно, беше въпрос на чист късмет.
— Време е да се пробудиш — заяви Ласитър.
17.
С падането на нощта Елена се молеше да не закъснее отново за работа. Часовникът тиктакаше, а тя чакаше в кухнята на горния етаж с приготвения сок и натрошените таблетки. Беше се отнесла към почистването изключително педантично. Беше прибрала лъжичката на мястото й. Беше проверила плотовете два пъти. И дори се беше убедила, че всичко в дневната е на мястото си.
— Татко? — извика надолу по стълбите.
Докато се ослушваше за шум от тътрене и промърморване на думи, лишени от смисъл, тя се замисли за странния си сън от изминалия ден. Беше си представила Рив в сумрачна далечина с ръце, отпуснати от двете му страни. Прекрасното му голо тяло беше осветено като за изложба, стегнатите мускули бяха впечатляващи, а кожата му имаше топъл златист оттенък. Главата му беше наведена под ъгъл със затворени очи, сякаш беше заспал.
Запленена, привлечена, тя тръгна по хладния каменен под, като повтаряше името му отново и отново.
Той не отговаряше. Не повдигна глава. Не отвори очи.
Изпълни я страх и сграбчи сърцето й в хватката си. Тя се втурна към него, но той оставаше все така далечен, неосъществима цел, недостъпно местонахождение.
Беше се събудила обляна в сълзи и с треперещо тяло. Докато шокът от преживяното отшумяваше, значението на съня й беше повече от ясно, нямаше нужда подсъзнанието да й казва нещо, което вече й бе известно.