Изтръгвайки се от мисълта за случилото се, тя отново извика надолу по стълбите.
— Татко?
Когато не получи отговор, Елена взе чашата на баща си и слезе в мазето. Движеше се бавно, макар причината да не беше в тревогата й, че ще разсипе кървавочервения сок върху бялата си униформа. От време на време баща й не успяваше да стане сам и на нея й се налагаше да слезе до долу, като всеки път пристъпваше по стъпалата питайки се дали най-накрая не се е случило, дали баща й не е бил призован в Небитието.
Не беше готова да го изгуби. Още не, без значение колко й беше трудно.
Подаде глава през вратата и го завари да седи пред ръчно изработеното си бюро, заобиколен от разбъркани листове хартия и незапалени свещи.
Благодаря ти, Скрайб Върджин.
Докато очите й се настройваха към сумрака, тя се зачуди доколко липсата на светлина можеше да увреди зрението на баща й, но свещите щяха да си останат все така незапалени, защото в къщата нямаше кибрит или запалка. Последния път, когато той беше държал кибрит в ръцете си, все още живееха в старата им къща и той я бе подпалил, защото така му бяха наредили гласовете.
Това се беше случило преди две години и стана причина да започне да взима лекарства.
— Татко?
Той изглеждаше изненадан, когато вдигна поглед от хаоса около себе си.
— Дъще моя, как си тази нощ?
Все същият въпрос и тя винаги му даваше един и същ отговор на Древния език.
— Добре, татко мой. А ти?
— Както винаги, да те видя е радост за очите ми. Жената доген е приготвила сока ми? Колко мило от нейна страна. — Баща й пое чашата. — Накъде си се запътила?
Което неизменно водеше до тяхното вербално па-де-дьо заради факта, че той не одобряваше тя да работи. Тя му обясняваше, че това я прави щастлива, а той вдигаше рамене и казваше, че не разбира младото поколение.
— Наистина трябва да тръгвам — рече тя. — Но Лузи ще е тук до минути.
— Да, добре, добре. В действителност съм зает с книгата си, но ще й обърна известно внимание. Работата ми обаче, ме зове. — Той махна с ръка към хаоса наоколо, който съответстваше на този в мозъка му, а елегантният му жест изобщо не пасваше на смачканите, окъсани листове, изписани с пълни безсмислици. — Това тук има нужда от внимание.
— Разбира се, татко.
Той допи сока си и когато тя отиде да вземе празната чаша, той се намръщи.
— Прислужницата ще свърши това.
— Бих искала да й помогна. Тя има много задължения. — Не беше ли самата истина? Догенът трябваше да следва правилата, свързани с различните предмети и мястото им на съхранение, също така да пазарува, да печели пари, да плаща сметки и да се грижи за него. Догенът беше уморена. Беше на края на силите си.
Но чашата трябваше задължително да бъде отнесена в кухнята.
— Татко, моля те пусни чашата, за да я отнеса горе. Прислужницата се притеснява да те безпокои и искам да й спестя грижите.
За миг я погледна като едно време.
— Сърцето ти е красиво и щедро. Гордея се да те наричам своя дъщеря.
Елена замига бързо и отговори със задавен глас:
— Това, че си горд, значи всичко за мен.
Той се протегна и стисна ръката й.
— Върви, дъще моя. Върви на тази твоя работа и се прибери у дома, за да ми разкажеш как е минала нощта ти.
О… боже.
Същото й беше казвал едно време, когато още учеше в частното училище и майка й беше жива, а семейството им имаше тежест и принадлежеше на глимерата.
Макар да беше наясно, че докато се върне, той най-вероятно нямаше да си спомня, че й е отправил любимата си молба от едно време, тя се усмихна, поглъщайки вкусните трохи от миналото си.
— Както винаги, татко мой. Както винаги.
Тя напусна стаята под звука от шумоляща хартия и потракването на перото в кристалната мастилница.
Озовала се горе, тя изми чашата, избърса я и я прибра в шкафа, а после се убеди, че всичко в хладилника е на мястото си. Когато получи съобщение от Лузи, че е на път, тя излезе, заключи вратата и се дематериализира в клиниката.
Когато пристигна на работно си място, почувства огромно облекчение, че е като всички останали — пристига навреме, прибира вещите в шкафчето си и бъбри с колегите за незначителни неща преди началото на смяната.