Загледа се навън през предното стъкло и всичко пред погледа му беше червено и плоско. Макар да презираше своята полусестра, да мразеше да я гледа и повече от всичко да желаеше да сложи край на тази мръсна сделка, тялото му не беше вцепенено и студено, а кипеше от живот. Втвърденият член в панталоните му беше готов за предстоящото.
Сега, ако само можеше да се накара да излезе от колата.
Сложи ръка на дръжката, но не можа да я дръпне.
Беше толкова тихо. Само леките звуци от охлаждането на двигателя на бентлито смущаваха тишината.
Без конкретна причина се замисли за прекрасния смях на Елена и именно това го накара да отвори вратата. С бързо движение той подаде глава навън, а стомахът му се сви на топка и едва не повърна. Студът облекчи гаденето, а той се опита да прогони Елена от мислите си. Тя беше толкова чиста и почтена, не можеше да допусне да присъства в съзнанието му докато върши онова, което се канеше да стори.
Което беше изненада.
Да защитава някого от жестокостите на света, от всичко опасно и омърсено, от покварата и грубостта, не беше вродена потребност. Но се беше научил да го прави, когато ставаше дума за единствените три нормални жени в живота му. За жената, вдъхнала му живот, за сестрата, отгледал като свое дете, и за бебето, родено от нея неотдавна, беше готов на абсолютно всичко: да убие с голи ръце всеки, способен да ги нарани, да открие и унищожи дори най-малката заплаха.
И някак си приятният разговор, който беше провел с Елена в ранните сутрешни часове, я беше добавил към този кратък списък.
Което означаваше, че трябва да я държи настрана от случващото се тази вечер. Заедно с останалите три.
Справяше се с живота си като курва, защото изискваше висока цена от онази, с която правеше секс, а и той не заслужаваше нищо по-добро от проституцията, като се имаше предвид, че истинският му баща беше принудил майка му да зачене. Но принудата спираше дотам. Той влизаше в бунгалото по собствена воля и сам караше тялото си да действа.
Няколкото нормални създания в живота му трябваше да останат надалече, а това значеше да ги изтрие от мислите и сърцето си, докато беше тук. По-късно, след като се възстановеше, вземеше душ и се наспеше, можеше да си позволи да си спомни очите на Елена с цвят на карамел, аромата й на канела и начина, по който въпреки нежеланието си се беше смяла, докато бяха говорили. Засега щеше да изтрие нея, майка си, сестра си и обичната си племенница от фронталния си лоб, щеше да складира всеки спомен за тях в отделна част на мозъка си и да го заключи.
Принцесата винаги се опитваше да проникне в черепа му и той не искаше тя да знае каквото и да било за онези, които значеха толкова много за него.
Когато студен порив едва не затръшна вратата в лицето му, той се загърна в коженото си палто, излезе и заключи бентлито. Тръгна към началото на алеята, а замръзналата пръст хрущеше твърда и неподатлива под марковите му обувки.
Официално паркът беше затворен през зимата и главната алея, отвеждаща до карта на района и до бунгалата за наемане, беше преградена с верига. По-вероятно бе лошото време да държи хората настрани, а не охраната на парка. Прекрачи веригата и подмина листа за вписване на влизащите, който висеше на мястото си, макар да се предполагаше, че никой не трябва да преминава. Никога не оставяше името си.
Да, като че човешките служители на парка трябваше да са наясно какво се случва между симпатите в някое от бунгалата.
Хубавото на декември беше, че гората не бе така клаустрофобична през зимните месеци. Дъбовете и кленовете не представляваха нищо повече от мършави стволове и клони, сочещи към звездното небе. Вечнозелените видове около тях ги вземаха на подбив, докато с пухкави корони се перчеха пред оголелите си братя в отмъщение за шоуто с листопада, което другите дървета им бяха спретнали неотдавна.
Като премина линията на дърветата, той продължи по главната пътека, която постепенно се стесняваше. Отляво и отдясно към нея се включваха по-малки алеи, обозначени с грубо сковани дървени табели, на които бяха изписани имена като „Дружеска разходка“, „Алеята на мълниите“, „Къса пътека към върха“ и „Дълга пътека към върха“. Той продължаваше да се движи направо, а дъхът напускаше устните му на пресекулки. Струваше му се, че шумът от подметките му по земята е оглушителен. Луната над главата му блестеше ярко, сърпът й бе отчетлив като изрязан с нож и сега, когато симпатските му сетива не бяха потиснати, той го виждаше с цвета на рубиненочервените очи на изнудвачката му.