— Ами, изобщо няма да ходиш, приятелю. Не сър, просто няма начин. Стигат ти толкова разходки за днес.
Той я удостои с онзи поглед, който тя наричаше „Виж-кво-жено-я-не-ме-юркай“ — доста добре го докарваше за израснал в Бостън чернокож, който бе виждал гето само по телевизията — но не каза нищо. Може би нямаше да премълчи, но точно в този миг по алеята откъм дома си се зададе Джони Маринвил. Отново удари гръм. На Белинда й беше студено — миришеше на дъжд. Небето бе покрито с виолетови буреносни облаци, които бяха грозни, но не и страшни. Белинда се страхуваше повече — макар да не беше кой знае колко уплашена — от жълтите оттенъци в небето на югозапад. Най-искрено се надяваше, че преди мръкване няма да се извие и торнадо — това щеше да бъде като капак на този ден, който бе тръгнал почти толкова зле, колкото и повечето дни напоследък.
Предполагаше, че веднъж да завали, хората ще се приберат по домовете си, но засега почти всички стояха на улицата и зяпаха към къщата на Ентрейджиън. По едно време от дома на № 243 излезе Ким Гелър, огледа се, сетне се запъти към горната къща, където Ками Рийд стоеше на верандата. Двамата близнаци заедно със Сюзи Гелър и едно апетитно червенокосо девойче, което Белинда не познаваше, стояха насред ливадата пред къщата. Дейви Рийд бе коленичил и като че ли бършеше краката си с ризата си, Бог знае защо…
„Ама разбира се, че знаеш защо — рече си тя. — Там долу има труп, тъй де, истински труп, а Дейви Рийд е повърнал, като го е видял. Повърнало е и се е поизцапало, горкото дете.“
Виждаха се хора пред всяка къща, или най-малкото от всяка къща, с изключение на старата къща на Хобартови, която сега бе празна, къщата на бившето ченге и третата къща от тази страна на улицата. Онази на семейство Уайлър. Ако има семейство с лош късмет, то това бяха те. Нито Одри, нито горкото сираче, което тя отглеждаше (не че момченце като Сет изобщо може да бъде отгледано — там е цялата трагедия) се виждаха наоколо. Дали не са отишли на излет? Може би, макар Белинда да бе сигурна, че горе-долу по обяд бе мернала Одри, която с безкрайно равнодушие нагласяваше градинската поливачка. Белинда поразмисли и реши, че все пак е било по обяд. Спомни си как мислено отбеляза, че Одри се е позанемарила — и блузката, и сините й панталони, изглеждаха мърляви, а защо бе боядисала разкошната си тъмнокестенява коса в такъв ужасен червеникаво пурпурен цвят, Белинда така и не можеше да разбере. Ако това бе опит да се подмлади, то бе абсолютно безуспешен. Освен това косата й като че ли се нуждаеше и от измиване — изглеждаше доста мазна и висеше на фитили.
В юношеските си години Белинда често си мечтаеше да е бяла — белите момичета като че ли винаги се забавляваха повече, а и изглеждаха по-спокойни — но сега, когато вече наближаваше петдесетте и критическата възраст, се радваше, че е чернокожа. Струваше й се, че с течение на годините белокожите жени се нуждаят от все повече и повече поддържане. Сигурно на веществото, от което са направени, му липсва естествена здравина.
— Опитах се да се обадя в полицията — тъкмо казваше Джони Маринвил. Слезе на платното, сякаш се канеше да пресече и да застане до Джоузефсънови, но после размисли. — Телефонът ми… — Замълча, сякаш не знаеше как да продължи. На Белинда това й се стори крайно необичайно. Винаги го бе смятала за един от ония образи, дето не може да млъкне и на смъртния си одър, та се налага Бог да се пресегне през небесата и сам да го пренесе през райските врати, само и само да му затвори устата.
— Телефонът ти какво? — попита Брад.
Джони не отговори веднага, сякаш избираше най-подходящият от няколко отговора, сетне се спря на доста кратък вариант.
— Блокирал е. Дали ще може да опиташ и ти?
— Може — отвърна Брад, — но Ентрейджиън сигурно вече се е обадил от магазина. Той се намеси доста решително.
— Така ли? — замислено отвърна Маринвил и се загледа към долния край на улицата. — Наистина ли? — Дори да бе забелязал двамата мъже с плющящия между тях брезент и да бе отгатнал намерението им, не каза нищо. Изглеждаше погълнат в собствените си размишления.
С периферното си зрение Белинда улови някакво движение. Погледна към Беър Стрийт и забеляза маслиненозелен автомобил марка „Лумина“, който се приближаваше към кръстовището. Това бе колата на Мери Джаксън. Тя заобиколи жълтия микробус, който бе спрян недалеч от ъгъла, после намали ход.
„Браво на теб, успя да се върнеш преди да завали“ — мислено отбеляза Белинда. Двете не бяха първи приятелки, но Белинда харесваше Мери Джаксън не по-малко от всички останали съседи. Беше забавна и имаше едно такова наперено излъчване, сякаш искаше да каже „при мен не минават дребни игрички“… макар че в последно време все изглеждаше погълната от нещо. Това обаче не се бе отразило на външния й вид така фатално, както при Одри Уайлър. Всъщност в последно време Мери направо бе разцъфнала, като увехнала цветна леха след дъжд.