Синият микробус бързо се изкачва по хълма. Когато достига кръстовището на ъгъла и завива надясно по Беър Стрийт, вече прилича на мираж, какъвто и трябваше да бъде, според всички правила на логиката.
— Божичко, виж! — разкрещява се Брад и изскача на улицата.
— Брадли, не! — Жена му посяга да го спре, но вече е прекалено късно. От долния край на улицата двамата близнаци тичат да го пресрещнат.
Джони слиза от тротоара, без изобщо да чувства изтръпналите си крака. Вдига ръка, забелязва, че връхчетата на пръстите му вече са побелели и нагърчени от водата (всичко вижда той, да, наистина, и как за Бога, е възможно някакво същество, сякаш излязло от „Близки срещи от третия вид“, да отмята мокрите кичури, провиснали пред очите му. Мълниите прорязват небето като ярки пукнатини в тъмно огледало; гръмотевиците сякаш ги преследват по петите. Маратонките му са подгизнали и наоколо мирише на дим от изстрелите. След десетина-петнайсет секунди съществото ще изчезне, проливният дъжд ще го повали на земята и ще го отнесе, но засега вижда съвсем ясно, сякаш за да попречи на Джони дори да опита да се убеди сам себе си, че всичко е било само халюцинация… или както би казала бившата му съпруга Тери, „мозъчно задръстване.“
А да, вижда и онази работа на Мери Джаксън — тъй предпочитаната част от женската анатомия, която в онези далечни дни на началните класове на гимназията бе известна като „брадатата мида“. Той не иска да мисли подобни неща — нито пък да вижда онова, което вижда — но нищо не зависи от него. Съзнанието му е освободено от всякакви бариери, както като пишеше на времето (това бе една от причините, поради които се отказа от романите — не единствената, но една от основните), времето тече все по-бавно, възприятието се изостря все повече и повече, докато най-сетне човек започва да чувства като във филм на Серджо Леоне, в който хората умират на забавен кадър, сякаш всичко става под вода.
„Малкото сладко бебе Смити — изведнъж прозвуча в главата му гласът от телефона. — Май си лапнало мамините цици.“ Защо този глас тъй му напомня за онзи човек с чудатия костюм и още по-чудноватата маска на извънземно?
— Какво, в името на нашия Бог Спасител, става тук? — внезапно се обажда нечий глас току до него. Другите са се струпали около Дейвид Карвър, но Гари Содерсън е дошъл насам, на ливадата на Билингзли. С това бледо лице и какъвто е кльощав, прилича на болен от холера в напреднал стадий. — Виждам врабец, виждам гугутка, но не и нейната…
— Я млъквай, пияно дърво такова! — виква му Джони. Обръща се наляво и забелязва двамата близнаци заедно с майка си, Ким Гелър, и дъщеря й, както и някакво червенокосо момиче, което никога не е виждал. Струпали са се около Дейвид Карвър като футболисти, наобиколили контузен съотборник. Оная вещица, жената на Гари, също е там, но не изпуска мъжа си от поглед и тъкмо се придвижва ches Билингзли. После спира като омагьосана — вратата на къщата се отваря с трясък и Кърсти изскача насред проливния дъжд като господарката на замъка в някой стар готически роман, крещи името на мъжа си с все сила, а наоколо падат мълнии и трещят гръмотевици.
Съвсем бавно, като малоумно дете, което карат да изрецитира стихотворение, Гари пита:
— Как ме нарече?
Обаче не гледа към Джони, нито пък към тълпата, събрана на ливадата пред Карвърови — втренчил се е в онова, което се разкрива под запретнатата пола на мъртвата жена, старае се да го запечати в паметта си, за да се връща към него по-късно (а може би и за да го коментира). Джони изведнъж е обладан от непреодолим копнеж да го фрасне по носа.
— Няма значение. Просто си дръж устата затворена. Хич не се майтапя.
Поглежда надясно, към подножието на хълма, и забелязва Коли Ентрейджиън, който се приближава тичешком. Той като че ли е с розови джапанки. Следват го някакъв дългокос тип, когото Джони вижда за първи път, и новото момиче от магазина — май Синтия й беше името.
А зад тях, с лекота задминавайки Том Билингзли и вече съвсем близо до Синтия, с разширени от ужас очи, спринтира местният експерт по Джеймс Дики и готическия ренесанс.
— Тате! — Пронизителен самотен момичешки писък: това е Елън Карвър.
— Приберете тия деца оттука! — виква Брад Джоузефсън, с твърд, заповеден тон, Бог да го поживи, но Джони дори не гледа натам. Питър Джаксън приближава, а тук го очаква нещо, което, като оставим настрана самия Джони и Гари Содерсън, съвсем пък не му е работа да вижда, макар със сигурност да го е виждал и преди. През съзнанието му отново прелита реплика от стар виц — „Господине, падна ви табелката!“. Дявол го взел, дори не помни самия виц. Отново се оглежда, за да се увери, че освен Гари никой друг не забелязва Мери — и наистина е така. Но този чудодеен миг със сигурност няма да трае вечно. Навежда се, извръща Мери настрани — колко е тежко мъртвото тяло, Боже, колко е тежко — и бедрата й се събират. Дъждовната вода се стича по бялото бедро сякаш по надгробна статуя. Джони подръпва надолу полата, като нарочно е застанал така, че онези, които се задават от долния край на улицата, да не виждат какво прави. Вече се чуват стоновете на Питър: