— Мери? Мери?
Ще да е видял колата, разбира се — лумината, чиято предница бе забита в оградата.
— Но… — започва Гари, но Джони вдигна към него свиреп поглед и онзи млъква.
— А си казал нещо, ще ти светна един! Не се будалкам.
За миг Гари го поглежда глуповато — направо тъпо — сетне лицето му просветва лукаво и придобива престорено сериозен вид. Все пак прави с ръка знак, че устата му е заключена во веки веков, а това е напредък. Несъмнено ще проговори някой ден, но никога през целия си живот Джони Маринвил не се е вълнувал по-малко от това какво ще стане някой ден.
Поглежда към дома на Карвърови и вижда Дейвид Рийд, който е понесъл момиченцето (то пищи и рита във въздуха с все сила) към къщата. Пай Карвър е коленичила и вие на умряло, както онези селянки във Виетнам много, много отдавна (макар че с този пушечен дим във въздуха вече изобщо не му се струва толкова отдавна) — обвила е с ръце шията на мъртвеца и главата му ужасяващо се клатушка. Момченцето — Ралфи, което е застанало до майка си — изглежда още по-ужасно. Обикновено устата му мели безспирно, неуморно — половин метър фъстък, от досаден по-досаден, но сега, безмълвен и неподвижен като восъчна кукла, той се взира в баща си, а лицето му сякаш се размива под дъждовните струи. Никой не се сеща да го отведе, защото този път за разнообразие сестра му вдига шум, но все някой трябва да се погрижи за него.
— Джим — подвиква Джони, застанал до катастрофиралата кола, за да не се налага да крещи. Момчето откъсва очи от мъртвеца и виещата жена. Погледът му е замаян.
— Отведи Ралф вътре, Джим. Не бива да стои тук.
Момчето кима, вдига малчугана на ръце и с бързи крачки се отправя към къщата. Джони очаква недоволни писъци — макар и едва шестгодишен, Ралф Карвър вече знае, че съдбата му е отредила да управлява света някой ден — но хлапето виси в ръцете на по-голямото момче безжизнено като кукла, с огромни ококорени очи, без дори да мига. Джони смята, че поколението, израснало с песните на Муди Блус има склонността страхотно да преувеличава влиянието на детските травми върху живота на възрастния човек, но в случаи като този вероятно е различно. „Сигурно ще мине много време — размишлява Джони — преди споменът за тази гледка престане да бъде основният мотив в поведението на Ралф Карвър — баща му лежи мъртъв на ливадата, а майка му е коленичила до него, обгърнала шията му, и непрестанно крещи името му, сякаш така ще го съживи.“
Хрумва му да се опита да отдели Кърстин от мъртвеца — това трябва да стане рано или късно — но преди да успее да помръдне, пред къщата на Билингзли пристига Коли Ентрейджиън, следван по петите от служителката в „От Б до Я“. Девойката е изпреварила дългокосия тип, който пуфти като локомотив. Не е толкова млад, колкото изглежда отдалеч с тази дълга коса. Но като че ли най-поразителни са Джоузефсънови. Застанали в края на алеята към гаража на Карвърови, уловени за ръце насред проливния дъжд, те изглеждат като герои от съвременна адаптация на Хензел и Гретел. Мариел Содерсън подминава Маринвил и се присъединява към съпруга си. Джони си казва, че ако Брад и Белинда са Хензел и Гретел в новия, разрешен за всички възрасти филм на Спайк Лий, то Мариел може да играе вещицата.
„Като в последната глава от роман на Агата Кристи — размишлява той, — в която мис Марпъл или Еркюл Поаро дават подробни обяснения, включително за това как убиецът е успял да се измъкне от заключения спален вагон, след като си е свършил работата. Всички са на лице, с изключение на Франк Гелър и Чарли Рийд, които все още са на работа. Инак съседите са в пълен състав.“
Изведнъж осъзнава, че греши. Липсва Одри Уайлър, както и племенникът й. При тази мисъл в мозъка му нещо прещраква. В съзнанието му проблясва спомен — „хремаво хлапе, може би“, си бе казал тогава — но още преди да е успял да го улови, за да потърси някаква връзка (Бог знае защо, му се струва, че има някаква връзка), Коли Ентрейджиън достига до колата на Мери и впива мократа си ръка в рамото му тъй силно, че му причинява болка. Не гледа към него, а към двора на Карвърови.