— Какво… двама?… Как… Божичко!
— Господин Ентрейджиън… Коли… — Джони се опитва да говори смислено, да не показва, че го боли. — Ще ми счупите рамото.
— О! Извинявай, приятел. Но…
Погледът му се мести от застреляната жена към застреляния мъж — Дейвид Карвър, по чието тяло кръвта се стича на тънки струйки. Ентрейджиън явно не може да реши на кого да се спре, защото очите му се движат насам-натам, сякаш е на тенис-мач.
— Ризата ви — казва Джони, отбелязвайки мислено що за безумна реплика за начало на диалог е това. — Явно сте пропуснали да я сложите.
— Бръснех се — отвръща Коли и прокарва пръсти през ниско подстриганата си, съвършено мокра коса. Този жест издава — надали нещо друго би било по-красноречиво — състояние на объркване, което е достигнало почти до степен на пълно умопомрачение. Джони го намира за необяснимо умилителен.
— Господин Маринвил, имате ли някаква, макар и бегла представа какво става тук?
Джони клати глава. Надява се, че каквото и да е било, вече е свършило.
В този миг пристига Питър, вижда жена си, просната до керамичната статуя на Билингзли и изстенва. При този вопъл по ръцете на Джони отново полазват тръпки. Питър пада на колене до мъртвата си съпруга, точно както Пай Карвър е коленичила до съпруга си, и, о, Боже, нима Джон Едуард Маринвил отново страда от пристъп на „оная ми ти стара виетнамска мирова скръб“, или какво? „Липсва ни само — мисли си той — «Пурпурна мъгла» на Хендрикс за фон.“
Питър сграбчва мъртвата жена и Джони забелязва как Гари го зяпа, замръзнал в почуда, очаквайки да я придърпа в прегръдките си. Маринвил разгадава мислите му, сякаш са изписани на светещ екран на челото му — „И какво ще си каже? Като я обърне, и бедрата й се разтворят, и той види каквото има за виждане, какво ще си каже? Или няма да му направи впечатление, защото тя така си ходи.“
— МЕРИ! — проплаква Питър. Вместо да я обърне (Божията милост е безкрайна), той повдига горната част на тялото й и я нагласява в седнало положение. Като вижда главата й — половината й лице го няма, половината й коса изгоряла — отново надава вопъл, този път безмълвен, беззвучен, красноречив израз на безумна скръб.
— Питър… — започва Олд Док, но в същия миг копиевидна мълния раздира небето. Джони се извръща, заслепен от проблясъка, но продължава (о, да, разбира се, има си хас) идеално да вижда всичко. Още преди да е угаснала светкавицата, на улицата отеква гръм с такава сила, че хлапето почти оглушава. Вижда как огненият лъч лизва покрива на празната къща на Хобартови, точно между дома на полицая и този на Джаксънови. Мълнията помита декоративния комин, който Уилям Хобарт бе поставил миналата година, точно преди да започнат проблемите му и да решат да обявят къщата за продан. Подпалва и покрива. Преди да е заглъхнал смазващият грохот на гръмотевицата, преди още Джони да е успял да познае странната миризма на озон, празната къща е увенчана с корона от пламъци. Огънят се разгаря с такава сила в поройния дъжд, че по-скоро прилича на оптическа измама.
— Егаа ти — възкликва Джим Рийд. Стои на прага на Карвърви с Ралф на ръце. Джони забелязва, че момченцето се е върнало към бебешкия навик да си смуче пръста. Освен това само то (всъщност като изключим Джони) не гледа към горящата къща. Извърнало е поглед към горния край на улицата и Джони забелязва как очите му се разширяват. Изважда палец от устата си и преди да се разкрещи, Джони чува две съвършено ясни думи… които отново му звучат зловещо, подлудяващо познати. Сякаш ги е чувал насън.
— Дрийм Флоутър — изрича момчето.
В същия миг, сякаш думите притежават някаква незнайна магическа сила, неестествената безжизненост го напуска. То започва да пищи от страх и да се извива в ръцете на Джим Рийд. Заварен неподготвен, Джим изпуска малкия на земята и той тупва на задничето си. „Сигурно страхотно боли“ — мисли си Джони и се запътва натам, без дори да го осъзнава, но хлапето не дава никакви признаци на болка — единствено на страх. С изцъклени от напрежение очи продължава да се взира към върха на хълма и започва неистово да рита с крачета, примъквайки се към входната врата.
Джони, вече достигнал до алеята към гаража на Карвърови, се обръща и забелязва още два микробуса, които тъкмо завиват откъм Беър Стрийт. Предният е розов на цвят и формата му е толкова изчистена, че напомня на Джони на гигантска бонбониера с огледални стъкла. На покрива на автомобила има радар с формата на сърце. Сигурно при други обстоятелства возилото би му се сторило адски симпатично, но сега му изглежда чудато. От двете страни на микробуса стърчат някакви аеродинамични приспособления. Приличат на перки или може би дори на къси крилца.