Но има нещо, което непрестанно ме човърка, затова ти изпращам фотокопие на картичката, която получих от брат си от Карсън Сити малко преди смъртта му. В нея се казва, че имали напредък — дори невероятен напредък по неговите думи — със Сет. Главни букви, хиляда удивителни. Погледни я и ти. На мен ми стана любопитно и при следващия ни телефонен разговор го попитах. Ще да е било на 27 или на 28 юли, когато говорих за последен път с него. Той реагира много особено, по крайно неприсъщ начин. Последва дълга пауза, после онзи изкуствен смях — „ха-ха-ха!“ — точно както се пише, макар че истинският смях никога не звучи така, освен по разни отегчителни коктейли. Никога през целия си живот не съм чувала брат ми да се смее по този начин. „Ами, Од — каза ми, — сигурно съм се поувлякъл.“ Не му се говореше по този въпрос, но когато го притиснах, призна, че като навлезли в щата Колорадо и стигнали до Скалистите планини, Сет изведнъж станал някак по-буден, по се разбирали.„Знаеш колко обича филми и предавания за каубои“ — обясни ми той, и макар че тогава все още не бях наясно, сега вече прекрасно знам. Направо е луд по каубои, доброволни отряди и шерифски хайки. Бил смята, че макар да е знаел, че това не Дивият запад, с всичките коли и къмпинги наоколо, Сет „все пак се развълнува от пейзажа“. Цитирам думите му.
И вероятно щях да го оставя на мира, но той говореше много особено и уклончиво, което е съвършено нетипично за него. Човек познава близките си, нали? Или поне се заблуждава, че ги познава. А Бил или бърбореше много възбудено и възторжено, или пък се затваряше в себе си и се цупеше. Рядко се случваше да изпадне в някакво „средно“ настроение. А по време на онзи телефонен разговор през цялото време беше в средно положение. Това ме накара да продължа да го разпитвам, което инак не бих направила. Заявих му, че „НЕВЕРОЯТЕН НАПРЕДЪК“ звучи като някакво конкретно събитие. И той каза, че наистина се е случило нещо малко преди да стигнат Ели — доста голям град северно от Лас Вегас. Подминали табела, която сочела отбивка към някакъв град на име Деспърейшън26 (чудни имена имат градовете в онзи край, на човек направо му се приисква да иде да ги види) и на Сет му станало нещо. Бил така се изрази. Карали по шосе № 50, което е безплатно, и изведнъж отляво на пътя зърнали огромно земно възвишение.
На Бил му се сторило любопитно, но нищо повече. Сет обаче, като погледнал натам и го видял, направо обезумял. Взел да размахва ръце и да бърбори на своя неразбираем език. На мен ми прилича на магнетофонен запис, който някой прослушва отзад напред.
Бил, Джун и другите деца реагирали както правят обикновено — както правеха обикновено — когато Сет се развълнува и заговори, което се случва рядко, но съвсем не е сензационно явление. Нещо от сорта на „Да, Сет, точно така, наистина, направо е страхотно“ — а през това време все повече и повече се отдалечават от възвишението. Най-сетне Сет — обърни внимание — проговаря, но не някакви безсмислени звукосъчетания, а на чист английски език. Наистина говори и казва — „Тате, спри, върни се, Сет иска да види онази планина, Сет иска да види Хос и Литъл Джо.“ Ако не помниш, Хос и Литъл Джо са двама от главните герои в „Бонанза“.
Бил твърдеше, че Сет никога не бил изричал толкова много разбираеми думи наведнъж, и откакто съм заедно с детето, вече се убеждавам, че наистина е доста необичайно за него да каже толкова дълго смислено изречение. И все пак… „НЕВЕРОЯТЕН НАПРЕДЪК“? Не искам да прозвучи гадно, но изобщо не може да се сравни с гетисбъргското обращение27! Още тогава ми се стори, че има нещо гнило, и продължавам да се съмнявам. Бил така се фука, сякаш всеки миг ще се пръсне от радост — а по телефона говореше със заобикалки. Още нещо. В картичката пише „после подробности“, сякаш няма търпение да ми разкаже, а по телефона трябваше да му измъквам думите с ченгел. Чудна работа!