Отмъстителите

Каза, че случилото се му напомняло някакъв стар виц за майка и баща, които смятат детето си за нямо. И един ден — хлапето е вече пет-шест годишно — те обядват и то изведнъж казва: „Мамо, може ли да получа още една варена царевица, моля те?“ Родителите се нахвърлят върху него и започват да го разпитват защо никога досега не е говорило. „Нямах какво да кажа“ — отвръща то. Бил ми разказа вица (чувала съм го и преди, стар е колкото Жана Д’Арк, общо взето), а после отново се изсмя превзето, „ха-ха-ха“. Сякаш с това приключи въпроса веднъж завинаги, точка. Само че аз все още не бях наясно.

— И какво, ти попита ли го? — питам.

— Какво да го попитам?

— Защо никога досега не е говорил.

— Но той си говори.

— Само че не така. Не говори така и затова си ми изпратил тази развълнувана картичка, нали? — Вече направо бях побесняла. Не знам защо, но просто бях извън себе си.

— И тъй, попита ли го защо никога досега не е казвал петнайсет-двайсет свързани думи?

— Ами, не — отвръща, — не го попитах.

— А върнахте ли се? Заведохте ли го в Деспърейшън, за да види ранчото „Пондероса“?

— Нямахме възможност да се върнем, Од — отвръща той след поредната дълга пауза. Все едно играеш шах с компютър и го чакаш да изчисли много сложен ход. Не желая да говоря по този начин за брат си, когото обичах и който ще ми липсва през целия ми живот, но искам да разбереш колко беше странен онзи разговор. Сякаш изобщо не говорех с брат си. Иска ми се да имам някакво обяснение, но нямам.

— Какво искаш да кажеш с това, „нямахме възможност“? — питам.

— „Нямахме възможност“ значи „нямахме възможност“ — отговаря той. Мисля, че вече го бях поразядосала, но въобще не ми пукаше — така звучеше малко по на себе си. — Не исках да рискувам семейството ми да замръкне преди Карсън Сити, което щеше да е неизбежно, ако се бяхме върнали и го бяхме завели да види онова градче, което толкова го развълнува. Сто човека са ми казвали, че шосе № 50 става много коварно след залез слънце, и аз не исках да излагам семейството си на опасност. — Сякаш се намират в пустинята Гоби, не в централна Невада.

Та това е всичко. Поговорихме още малко, после той ми каза: „Спокойно, моето момиче“ и това бяха последните думи, които съм чула от него… поне на този свят. „Спокойно, моето момиче“, после някакъв си пътуващ идиот го застрелва. Всичките ги застрелва с изключение на Сет. Казах ли ти вече, че полицията още не е успяла да установи калибъра на оръжието, с което са били застреляни? Животът е толкова незавършен в сравнение с книгите и филмите!

И все пак този последен разговор не ми дава покой.. Най-съмнителен ми се вижда глупашкият му изкуствен смях. Никога през целия си живот не съм чувала Бил — моят Бил — да се смее така.

Освен това не съм единствената, която забеляза, че нещо не му е наред. Неговият приятел Калабрезе, на когото всъщност гостуваха в Сан Хосе, каза, че цялото семейство сякаш било мръднало, с изключение на Сет. Говорихме в погребалното бюро, докато Хърб попълваше документите за превоз до Толидо. Джо все се питаше дали пък не са пипнали някой вирус и дали не са болни от грип. „Освен малкия — каза ми той. — Беше като истинска фурия и не излизаше от пясъчника с играчките.“

Хубаво, изписах достатъчно — даже може би пре-пре-достатъчно. Но моля те, помисли и ти по тези въпроси. Впрегни си изобретателния мозък, защото ТОВА НАИСТИНА МЕ ТОРМОЗИ! Няма смисъл да говоря с Хърб — той смята, че било закъсняла скръб. Питах се дали да не споделя съмненията си с Дж. Маринвил, който живее отсреща — изглежда ми толкова мил и чувствителен — но не го познавам достатъчно добре. Тъй че на теб се пада честта. Нали разбираш?

Обичам те, Дж. Липсваш ми. А понякога, особено напоследък, си мечтая отново да сме млади и гадните карти, които са ни чакали, все още да са най-отдолу в цялата колода. Помниш ли как в колежа си мислехме, че ще живеем вечно и само глупавият ни мензис ни заварваше неподготвени?

Спирам, инак отново ще се разплача.

ХХХ (и още хиляди, хиляди пъти по толкова),

Од