Забързвайки крачка още повече (умееше да тича доста бързо, стига да иска), Коли се наведе и в движение пъхна ръка под мишницата на коленичилия мъж. Питър политна назад, опитвайки се да се отърве от тримата, които се опитваха да го откъснат от жена му. Ръката на Коли започваше да се изплъзва. „Мамка му! — мислено изруга той. — Дяволите да ни вземат. Всички до един.“
Иззад тях откъм Карвърови се чу друг писък. С периферното си зрение Коли забеляза как розовият микробус набира скорост и профучава надолу към Хайъсинт.
— Мери! — изкрещя Питър. — Тя е ранена!
— Аз ще й помогна, не се тревожи! — бодро извика в отговор Олд Док, и макар че не възнамеряваше да помага на никого — всъщност тъкмо профучаваше край Мери, без дори да я погледне — Питър кимна и на лицето му се изписа облекчение.
„Това е заради тона му — рече си Коли. — Заради идиотския му бодър тон.“
Хипарят вече не само се опитваше, но наистина му помагаше да влачат Питър. Поне го беше хванал за колана и това имаше ефект.
— Приятел, помогни ни малко — викна на Питър. — Поне мъничко.
Но онзи не му обърна никакво внимание. Изцъклил очи, той се взираше в Коли и тъкмо го питаше:
— Ще й помогне, нали? Олд Док ще й помогне.
— Точно така! — викна Коли. Опита се да докара бодрия тон на Док — професионално бодър и забързан — но долови в гласа си единствено безкраен ужас. Розовият микробус се бе изгубил от поглед, но черният все. още бе тук и се движеше едва-едва, сякаш изобщо не помръдваше. В купола съзря някакви силуети — ужасно ярки, почти флуоресциращи.
— Билингзли…
Мариел Содерсън профуча покрай него и както се беше устремила към входната врата на къщата, едва не го повали. Гари прелетя от дясно, като пътьом блъсна с рамо девойката от магазина, тя залитна и падна на колене. Извивка от болка и устните й се разтегнаха в болезнена гримаса, защото нещо — може би глезенът й — се изкълчи. Гари дори не я удостои с поглед — очите му бяха устремени към „голямата награда“. След секунда Синтия отново бе на крака. Лицето й все още бе болезнено сгърчено, но тя все пак посегна към ръката на Питър, опитвайки се да помогне. Коли започваше да гледа на нея с повече уважение, независимо от налудничавата й двуцветна коса.
А Содерсънови все тъй се носеха право напред. Отначало им бе трудно да проумеят за какво става дума, но веднъж схванали общата идея, вече нищо не можеше да ги спре.
Последва нов изстрел. Дългокосият извика от болка и се хвана за бедрото. Коли забеляза, че през пръстите му се процежда кръв — необичайно ярка под сивата светлина. Младата жена се взираше в него с широко отворени очи.
— Нищо ми няма — отвърна хипарят, възвръщайки самообладанието си. — Нищо и никаква драскотина. Вървете, вървете!
Питър най-сетне си стъпваше на краката, както метафорично, така и в най-буквален смисъл.
— Мамка му, какво… става тук? — обърна се към Коли. Сякаш изобщо не беше на себе си.
Но преди бившият полицай да успее да каже каквото и да било, откъм черния микробус долетя последен изстрел и звук — би се заклел — подобен на свистене на артилерийски снаряд. Мариел Содерсън, която вече бе стигнала до верандата (Гари вече бе изчезнал в къщата, какъв ти джентълмен), изписка, залитна и се подпря на вратата. Ръката й отхвръкна нагоре, сякаш не бе свързана с никакви кости. По алуминиевата дограма потече кръв. Служителката от магазина изпищя, и на самия Коли му идеше да се разпищи. Куршумът почти откъсна ръката на Мариел. Застанала на вратата, жената пищеше, а ръката й бе провиснала край тялото й като врата, на която две от пантите са се откачили. Зад нея черният микробус ускори надолу по хълма, а куполът на покрива се затвори. Автомобилът се изгуби в дъжда и кълбата дим над празната къща на Хобартови, чийто покрив вече отдаваше огнения си дар на стените.
2
Тя имаше къде да отиде.
Това бе истинско щастие, както й се струваше понякога, но друг път (понеже така нещата се проточваха и дяволската игра продължаваше) — й се виждаше грозно проклятие; тъй или инак единствено на това дължеше факта, че все още бе себе си, поне в част от времето, че все още не бе изядена жива отвътре. Както Хърб. Но когато дойде краят, Хърб все пак съумя да бъде себе си за последен път. Бе успял да запази собствената си воля достатъчно дълго, та да отиде до гаража и да прати куршум в черепа си.
Или поне тъй й се искаше да вярва.