Случваше се обаче да мисли и противоположното.
Случваше се да се си спомни безкрайните вечери преди изстрела в гаража и пред очите й да изникне Сет, седнал на своя стол, който двамата с Хърб бяха украсили с картинки на каубои и коне, когато най-сетне бяха разбрали колко много малкият обича „уестърни“. Сет просто си седи на столчето, дори не поглежда към телевизора (освен когато дават каубойски сериали или научна фантастика), и се взира в Хърб с ужасяващите си кафяви очи с цвят на кал — очите на създание, което е прекарало целия си живот в някое блато. Седи си на стола, който леля му и чичо му с такава обич бяха украсили още на времето, преди да започне целият този кошмар. Или поне преди още да са разбрали, че е започнал. Седи си там и се взира в Хърб, а към нея дори не поглежда, поне тогава. Взира се в него. Казва му нещо наум. Изсмуква го до кокал, като вампир във филм на ужасите. Но именно това представляваше създанието, което се криеше в Сет, нали тъй? Бе вампир. А животът им заедно на Поплър Стрийт бе самият филм. И то на Поплър Стрийт, за Бога, където във всеки дом все още имаше поне по един албум на старата група „Карпентърс“. Съседите са прекрасни, от онзи тип хора, които захвърлят всичко, щом чуят по радиото, че запасите на Червения кръст от кръв нулева група застрашително са намалели, но никой от тях не знае, че Одри Уайлър, кротката вдовица, която живееше между Содерсънови и Рийд, играе една от главните роли в истински, собствен филм на ужасите.
В хубави дни вярваше, че Хърб — чието чувство за хумор едновременно бе служило и като щит, и като предизвикателство на нещото, което се криеше в Сет — бе удържал достатъчно дълго, за да му се изплъзне. В лоши дни бе убедена, че това са пълни глупости и всъщност Сет чисто и просто е използвал каквото е могъл от Хърб, а после го е пратил в гаража с програма за саморазрушение, която е светела в мозъка му като неонова реклама на витрината на бар.
Но това не бе дело на Сет, съвсем не — или най-малкото не на Сет, който (отначало поне) от време на време ги прегръщаше и ги целуваше с отворена уста и целувките му й се струваха като пукащи се сапунени мехури. „Аз аубой“ — понякога казваше той, седнал на специалния стол — думите сякаш изплуваха над инак неразбираемите му брътвежи и изпълваха Уайлърови, макар и за кратко, с надеждата, че имат напредък — „Аз съм каубой“. Онзи Сет беше сладък, обичлив, и то не въпреки аутизма си, а може би именно поради него. Онзи Сет обаче е бил и подходяща среда — като кръвта, която едновременно храни вируса и го пренася.
Вирусът — вампирът — бе Так. Малък подарък от великата американска пустиня. Според Бил семейство Гарин не били спирали, за да разгледат какво има зад насипа, който бе възхитил Сет дотолкова, та го бе накарал за известно време да надмогне обичайното си бръщолевене и да заговори на чист английски език. „Ами нямахме възможност да се върнем, Од — бе казал Бил. — Не исках да рискувам семейството ми да замръкне преди Карсън Сити.“ Но я бе излъгал. Бе разбрала това от писмото, което получи от някакъв човек на име Алън Саймс.
Саймс, минен инженер в компания на име „Дийп Ърт Майнинг Корпорейшън“, видял семейство Гарин на 24 юли 1994 г. — през същия ден, когато братът на Одри й бе изпратил онази жизнерадостна картичка. Саймс я уверяваше, че не се било случило нищо от изключителен интерес — просто завел семейство Гарин до ръба на откритата мина (всъщност в противен случай щял да наруши устава на Асоциацията по минно инженерство, се казваше в писмото) и им изнесъл кратка историческа лекция, преди да ги изпрати. Разказът го биваше, бе едновременно правдоподобен и отегчителен. При нормални условия Одри не би се усъмнила и в дума от написаното, но тя знаеше нещо, което господин Алън Саймс от Десперейшен, щата Невада, не знаеше — Бил бе отрекъл, че изобщо са спирали. Беше обяснил, че са бързали, защото искал да е сигурен, че ще стигнат в Карсън Сити, преди да се мръкне. А щом Бил я бе излъгал, нима не е възможно — и дори вероятно — Саймс също да крие нещо?
„Какво крие? Какво точно крие?“
„Тате, спри, върни се, Сет иска да види онази планина.“
„Защо ме излъга, Бил?“
Струваше й се, че на този въпрос може да си отговори — Бил я е излъгал, защото Сет го е накарал да излъже. Предполагаше, че по време на разговора й е Бил, Сет е стоял до телефона и е гледал съществото, което вече изобщо не е считал за свой баща, с кално кафявите си очи, чието място е под пън в блато. Бил е можел да каже единствено онова, което Так му позволи — говорел е все едно с опрян пистолет в челото. Затова бе надрънкал разни скалъпени лъжи и се смееше толкова неестествено, ха-ха-ха, като на парти.