— Но недей мисли дълго, малката — имам чувството, че не ти остава много време.
— Трябва да тръгвам. — Одри отново отправи неспокоен поглед към масата, за да се увери, че телефонът с надпис „Забавачка“ все още не се е появил.
— Да. Добре. Чао, Од. — Гласът на Джан вече долиташе сякаш от много далеч и тя започваше да се топи като призрак. Колкото повече избледняваше, толкова повече заприличваше на жената, която я чакаше в бъдещето — жената с оперирана гърда и ограничени, често егоистични разсъждения. — Скоро пак да дойдеш. Може да си поговорим за „Сарджънт Пепър“29.
— Добре.
Одри излезе от беседката, извърна очи към скалата, покрай която растяха диви рози, и се загледа в пърхащите бели пеперуди. В синьото небе отекна гръм. Бог им пращаше дъжд откъм Катскилските планини — на нищо тъй съвършено като този следобед не му е съдено да трае дълго. „Нищо златно не остава“… кой поет го бе казал? Май беше Фрост30. Няма значение. Джанис Гудлин Конрой бе открила, че освен много поетично, това е и много вярно. Както с известно закъснение, бе установила и Одри Гарин.
Извърна се назад да види дъждовните облаци, но вместо пролетна буря над Катскилските планини, погледът й срещна собствената й дневна, която бе доста мръсна и се нуждаеше от почистване — под мебелите се бе натрупал прах, по всички стъклени витрини се виждаха размазани следи от пръсти, от масло или от разлени течности. Спареният въздух вонеше на пот, но най-натрапчива бе миризмата на спагети от консерва и застояли пържени кренвирши — това като че бяха единствените неща, които чудатият й квартирант ядеше.
Беше се завърнала у дома.
А освен това й беше студено. Огледа се и установи, че носи само маратонки и къс панталон. Сини на цвят, разбира се, защото Касандра Стайлс почти винаги носеше сини шорти, а КАСИ бе любимата полицайка на Сет. Ръцете, китките, глезените и краката на Одри бяха мръсни. Бялата блузка без ръкави, която бе облякла тази сутрин (преди той да се появи; оттогава тя ту си отиваше, ту се връщаше, но през по-голямата част от времето Так я командваше и я разкарваше насам-натам, сякаш бе личната му електрическа железница) бе небрежно захвърлена на дивана. Зърната й пулсираха.
„Значи пак ме е карал да се щипя“ — рече си тя и се запъти към дивана да си вземе блузата. Защо? Защото Кари Риптън, хлапето — дето разнасяше вестник „Шопър“ — я бе видяло без блуза? Вероятно затова. Както винаги напипваше отговора съвсем интуитивно, но бе почти сигурна, че това е причината. Так се е ядосал… започнал е да я наказва… и тя е избягала в онези чудни минали дни. Още на мига, когато се е скрил в бърлогата да гледа проклетите си филми.
Щипането много я изплаши. Случвало се е да й налага много по-болезнени наказания, да не говорим за неописуемите унижения — Так бе истински творец в това отношение — но в щипането на зърната имаше съвсем явен сексуален подтекст. А и начинът, по който е облечена… по-точно разсъблечена. Все по-често, когато бе ядосан или просто скучаеше, Так я караше да си сваля дрехите. Сякаш то (или Сет, или и двамата) понякога я разглеждат като личния си плакат на непобедимата, но неизменно очарователна КАСИ СТАЙЛС. Ей, хлапаци, вижте циците на вашата любима полицайка!
Нямаше почти никаква представа какви са отношенията между домакина и паразита, а това утежняваше положението й още повече. Смяташе, че Сет много повече се вълнува от каубои, отколкото от гърди — той е едва осемгодишен, най-сетне. Но колко е възрастно създанието в него? И какво иска? Съществуват какви ли не възможности, пред които щипането нищо не е, и за които Одри не искаше и да помисля. Макар че малко преди смъртта на Хърб…
Не. Няма да мисли за това.
Намъкна блузата и започна да се закопчава, същевременно хвърляйки поглед към часовника върху камината. Едва четири и петнадесет — Джан бе права, като каза „толкова скоро“. Но Катскилски планини или не, времето наистина се бе развалило. Трещяха гръмотевици, проблясваха мълнии, а дъждът биеше по стъклата на дневната тъй яростно, че приличаше на пушек.
В бърлогата телевизорът работеше. Филмът, разбира се. Ужасяващият, омразен филм. Това бе вече четвъртата им касета с „Отмъстителите“. Хърб бе донесъл първата от видеотеката в супермаркета, около месец преди смъртта си. И този стар филм бе, по непонятен за нея начин, последното парче от мозайката, последната цифра в шифъра. Той бе освободил Так по някакъв начин… или бе съсредоточил енергията му, както увеличителните стъкла фокусират светлината. Но откъде е можел Хърб да предположи какво ще стане? Как биха могли да знаят и двамата? По онова време тепърва започваха да подозират присъствието на Так. Той е работел върху Хърб, да, сега вече го знаеше, но бе вършил работата си тихомълком, като пиявица, която изсмуква кръвта на човек.