— Искаш да ме изпиташ, а, шерифе? — стържеше гласът на Рори Калхун.
Мърморейки под нос, без дори да си дава сметка за това, Одри изрече:
— Дай да оставим тия работи. Дай да премислим нещата.
Пристъпи на пръсти до портала, подпъхвайки блузата в сините шорти (един от приблизително дузината чифтове, все тъмносини, с бели странични шевове — тук, в casa Уайлър, в никакъв случай не страдаха от недостиг на сини шорти) и надникна в бърлогата. Сет седеше на кушетката и беше почти гол, като изключим мърлявите му гащета с картинки на МотоКопс. По стените, които Хърб със собствените си ръце бе облицовал с първокачествен полиран чам, бяха наковани огромни гвоздеи, които Сет бе изнамерил сред инструментите в гаража. Много от дъските се бяха пропукали по дължина. На тези накриво заковани пирони висяха картинки, които Сет бе изрязвал от най-различни списания. На повечето се виждаха каубои, астронавти и — разбира се — полицейските патрули от бъдещето. Тук-там сред тях бяха окачени рисунки на самия Сет — най-вече пейзажи, рисувани с черен флумастер. Масичката пред него бе отрупана с чаши с утайка от мляко с шоколад — това бе единствената напитка, която Сет/Так приемаше — и с чинии с остатъци от храна. Все любимите му лакомства — спагети „Шеф Бойарди“ и кренвирш, друг вид спагети „Шеф Бойарди“ и кренвирш, доматена супа с кренвирши, които стърчаха над сгъстяващата се течност като тихоокеански атоли, където са били провеждани опити с атомни бомби.
Очите на Сет бяха отворени, но празни — и двамата с Так бяха отишли нанякъде, това е ясно — може би презареждат батериите, или пък спят с отворени очи като гущери на напечена от слънцето скала, или пък просто попиват проклетия филм по начин, който Одри никога не би била в състояние да разбере. Нито пък би искала. Простата истина бе, че пет пари не даваше къде е — той или то. Тъкмо ще има възможност да се нахрани на спокойствие и това й стига. Оставаха още двадесетина минути до края на „Отмъстителите“, който се прожектираше за девет милиарден път в саsа Уайлър, и тя заключи, че може да разчита поне на това време. Ще й стигне колкото да хапне един сандвич и може би да драсне няколко реда в дневника, за който Так би я убил — ако изобщо разбере за съществуването му. „Бягай. Спри да мислиш и го направи, Од.“ На връщане през дневната тя в миг се закова на място, напълно забравила колбаса и марулята в хладилника. Гласът бе съвсем ясен и дори й се стори, че съвсем не звучи само в съзнанието й. За момент бе убедена, че Джанис някак си бе успяла да я последва от 1982 г. и сега се намира в тази стая. Но когато се обърна, разбра, че е сама. Звучаха само гласовете от телевизора — Рори Калхун тъкмо казва на Джон Пейн, че времето за разговори е минало, а Джон Пейн му отвръщаше: „Е, щом така искаш.“ Съвсем скоро Карън Стийл ще се втурне между тях и ще се развика да престанат. Куршумът на Рори Калхун, предназначен за Джон Пейн, ще я убие и тогава ще започне заключителната престрелка. „БАААМ, БУУУУМ“ — ще екне цялата къща.
Бе сама с мъртвите си приятели от телевизора.
„Отвори входната врата и бягай накъдето ти видят очите.“
Колко пъти си го е помисляла? Но трябваше да мисли за Сет — той бе не по-малко заложник от нея самата, а може би дори повече. Може и да страда от аутизъм, но е човешко същество. Не искаше и да си помисля какво би могъл да направи Так с него, ако се вбеси. А Сет все още е тук, цял и непокътнат — тя знаеше това. Паразитите се хранят от друг организъм, но не го убиват… освен ако не си го поставят за цел. Защото им е кипнало, например.
Но трябваше да мисли и за себе си. Джанис може и да си говори за бягство, ей тъй, да отвори вратата и да хукне, но тя може би не разбира, че ако Так залови Одри, преди да се е измъкнала, почти със сигурност ще я убие. А дори да успее да излезе от къщата, колко трябва да се отдалечи, за да е в безопасност? Достатъчно ли е на отсрещния тротоар? До другия край на улицата? В щата Ню Хампшир? В Микронезия? И в Микронезия да иде, пак не може да се скрие от него. Защото помежду им съществува телепатична връзка. Онзи малък червен телефон „Забавачка“ — или телефонът на Так — бе доказателството.
Да, искаше й се да избяга. О, толкова й се искаше да избяга. Но понякога познатото зло е по-добро от непознатото.
Отново се отправи към кухнята, но този път хвърли поглед през огромния прозорец, който гледаше към улицата. Бе й се сторило, че дъждът удря по стъклата толкова яростно, че прилича на пушек, но всъщност първият пристъп на бурята вече отминаваше. Онова, което виждаше, не просто приличаше на пушек, ами наистина беше дим.