Забърза към прозореца, погледна към долния край на улицата и видя, че къщата на Хобартови наистина гори към сивото небе се извиват бели кълба дим. Наоколо не се виждаха никакви автомобили или хора (димът скриваше мъртвото момче и застреляното куче) и тя погледна към Беър Стрийт. Къде са полицейските коли? Ами пожарните? Не се забелязваха, но онова, което видя, бе достатъчно да я накара да изписка през притиснатите към устните си (дори не знаеше кога са се оказали там) длани.
На тревата между къщата на Джаксънови и дома на Олд Док имаше някаква кола, чиято предница почти се бе забила в оградата между двата парцела. Капакът на багажника бе отворен, а задницата изглеждаше смазана. Но не колата я накара да изписка. До нея, проснато на ливадата пред дома на Док като паднала статуя, лежеше женско тяло. За миг Одри се опита да убеди сама себе си, че това е нещо друго — например манекен от някой универсален магазин, по неизвестни причини захвърлен на поляната пред къщата на Билингзли — но сетне се отказа. Не беше манекен, а човешко тяло. Това бе Мери Джаксън, при това мъртва като… е, като покойния съпруг на Одри.
„Так — рече си тя. — На Так ли е работа? Навън ли е бил? Знаеше си, че се подготвя за нещо. Знаеше си. Усещаше го как набира сила, все заровен в оня пясък с проклетите микробуси, или пък пред телевизора, яде сандвичи, пие мляко с шоколад и гледа, гледа, гледа. Ти го чувстваше, като задаваща се буря в горещ следобед…“
Зад жената, пред дома на Карвърови, се виждаха други два трупа. Дейвид Карвър, който понякога играеше покер с Хърб ч неговите приятели, лежеше на пътеката пред дома си като кит на сухо. В корема му, точно над банските гащета, които обличаше винаги, когато миеше колата, зееше огромна дупка. А на верандата пред входната врата по очи лежеше някаква жена с бели панталонки. Огромната й червена коса бе разпиляна като ситно накъдрена корона. Дъждовните капки блещукаха по голия й гръб.
„Не, не е жена — откри след малко Одри. Цялата изтръпна, сякаш някой я бе разтривал с лед. — Това е момиче, което няма дори седемнайсет години. Онова, което беше у Рийдови следобед. Преди да ида за малко до 1982-ра. Приятелката на Сюзи Гелър.“
Хвърли поглед към долния край на улицата, в миг твърдо убедена, че това са фантазии и когато види къщата на Хобартови цяла и невредима, всичко отново ще си дойде на мястото. Само че къщата на Хобартови продължаваше да гори, над нея се извиваха бели кълба дим с аромат на кедър, а когато погледна към горния край улицата, телата продължаваха да лежат на земята. Труповете на нейните съседи.
— Започнало е — прошепна тя, а откъм бърлогата, като ужасяващо далновидно проклятие Рори Калхун изрева: „Ще изтрием този град от лицето на земята!“
„Бягай! — в отговор изписка Джанет — гласът звучеше в мислите на Одри, но бе също тъй настойчив, както и онзи от телевизора. — Не само че не ти остава много време — не, вече нямаш време! Бягай, Од! Бягай! Тичай! Бягай!“
Добре. Ще престане да мисли за Сет и ще бяга. Може би по-късно тази мисъл ще й тежи — ако изобщо има„по-късно“ — но засега…
Тя се запъти към входната врата и тъкмо посегна към дръжката, когато я застигна глас. Звучеше като детски, но единствено защото излизаше от гласните струни на дете. Инак бе безизразен, безчувствен, отвратителен.
Но най-лошото от всичко бе, че не му липсваше и чувство за хумор.
— Я почакай малко, госпожо — каза Так с гласа на Сет Гарин, имитирайки Джон Пейн. — Дай да оставим тия работи, да премислим нещата.
Тя се опита да завърти топката на бравата, решена все пак да не се отказва — бе отишла прекалено далеч, за да се върне. Ще се хвърли в проливния дъжд и ще хукне да бяга. Накъде? Накъдето и да е.
Но вместо да завърти дръжката, ръката й увисна като изтощено махало. В следващия миг, съпротивлявайки се с цялата си воля, тя вече се обръщаше да се изправи пред съществото, което бе застанало на портала на бърлогата… тя смяташе, че в конкретния случай, като се има предвид колко много време то прекарваше там, „бърлога“ описваше много добре сегашното състояние на стаята.
Беше се върнала от своето убежище.
Бог да й е на помощ, беше се върнала от убежището си, а демонът, който се криеше в страдащото от аутизъм момченце на брат й я бе заловил в опита й да избяга.
Почувства как Так пропълзява в съзнанието й, намества се в мислите й, и макар че го виждаше и чувстваше, не можеше дори да изпищи.