Джони погледна към ръката, която го стискаше над лакътя, хвана я и я отмести внимателно, но решително. Забеляза, че Брад го наблюдава. Бе обгърнал с ръка внушителната талия на жена си. Белинда като че ли цялата трепереше, а по нея имаше много какво да трепери. По страните й се стичаха сълзи и оставяха шоколадовокафяви следи.
— Брад — каза Джони, — отведи всички в кухнята. Почти съм сигурен, че тя е най-отдалечена от улицата. Кажи им да седнат на пода, става ли? — Леко побутна Дейв натам. Той се запъти към кухнята, но бавно, без никакъв ритъм в крачките. Приличаше на механична играчка, чиято машинка е ръждясала.
— Брад?
— Добре. А ти да внимаваш да не ти гръмнат главата. Стига ни толкова.
— Няма. Привързан съм към нея.
— Просто гледай и тя да остане привързана към теб.
Джони проследи с поглед Брад, Белинда и Дейв Рийд, които се запътиха по коридора при останалите — в мрачината изглеждаха като скупчени сенки — после отново се извърна към мрежата на вратата. В горната половина забеляза дупка с големината на юмрук, а разнищените краища се бяха подгънали навътре. Нещо доста по-голямо, отколкото му се щеше да си представя (нещо, голямо почти колкото надгробен камък, може би) бе минало оттук и като по чудо се бе отклонило от скупчените съседи… или поне така се надяваше. Тъй или инак никой не пищеше от болка. Но Исусе Христе, с какво, за Бога, стреляха ония от микробусите? Какви са тези огромни куршуми?
Коленичи и запълзя към хладния влажен въздух, който идваше отвън. И към хубавата миризма на дъжд и трева. Когато допълзя до вратата, почти забил нос в мрежата, погледна надясно, после — наляво. Отдясно всичко беше наред — идеално се виждаше почти до Беър Стрийт, макар че кръстовището се губеше в дъжда. Нямаше нищо — ни микробуси, ни извънземни, ни побъркани, преоблечени като дезертьори от армията на Каменния Джаксън33.
Видя и собствената си къща, която се намираше в съседство, и си припомни как свиреше на китара, отдаден на старите си кънтри фантазии. Скитащият Джак Маринвил, все на път към следващия хоризонт, издокаран с военни ботуши, вечно търсещ теменужките в зората. Замисли се за китарата си с копнеж тъй силен, колкото и безсмислен.
Наляво нямаше добра видимост — всъщност нищо не се виждаше. Оградата и катастрофиралата лумина на Мери препречваха всички важни обекти в долния край на улицата. Някой — да речем, снайперист в сива конфедерална униформа34 — може да се скрие, където си поиска по-надолу по улицата, изчаквайки следващата подходяща мишена. Писател, в чиято глава все още се щурат купища старинни захаросани фантазии, щеше да свърши работа. Вероятно няма никой и нищо чудно — ще да са се досетили, че полицията и пожарната ще дойдат всеки момент, и сигурно са се омели — но „вероятно“ просто не му звучеше достатъчно убедително при тези обстоятелства. Те никак не изглеждаха логични.
— Госпожице? — обърна се той към разпиляната бърканица червени къдрици от другата страна на мрежата. — Ей, госпожице? Чувате ли ме? — Преглътна и чу как гърлото му силно прещрака. Ухото му вече не бучеше, но някъде дълбоко в него ечеше монотонно бръмчене. Струваше му се, че за известно време ще трябва да свикне с него. — Ако сте в състояние да говорите, размърдайте пръсти.
Никакъв звук, а и момичето не размърда пръсти. Като че ли не дишаше. Дъждовните капки се стичаха по бледата й като на всички червенокоси хора кожа, но нищо друго не помръдваше. Само косата й изглеждаше жива, буйна и игрива, може би с два тона по-тъмна от оранжево. Капките блещукаха в нея като ситни бисери. Екна гръмотевица, но вече не звучеше толкова заплашително, сякаш облаците отминаваха. Тъкмо посягаше към вратата, когато се чу много по-рязък пукот. На Джони му прозвуча като изстрел от малокалибрена пушка и той се хвърли по очи на пода.
— Май беше керемида — току зад гърба му прошепна нечий глас и Джони извика от изненада. Извърна се и видя Брад Джоузефсън, който също бе коленичил на пода. Бялото на очите му ярко изпъкваше на фона на тъмното му лице.
— Какво, по дяволите, правиш тук? — сопна се Джони.
— Патрул по увеселението на белите — отвърна Брад. — Някой трябва да следи да не прекалявате с него, че ви се отразява зле на сърцето.
— Аз пък си мислех, че ще отведеш останалите в кухнята.
— Именно тъй. Седят на пода в стройна редица. Ками Рийд се опита да позвъни. Телефонът е блокирал като твоя. Сигурно е от бурята.
34
Конфедерацията е обединението на южните щати, които се бият срещу северните по време на американската Гражданска война (1861–1865) — Б.пр.