— А-ха, сигурно.
Брад погледна към буйните червени коси, разпилени по верандата на Карвърови:
— И тя е мъртва, нали?
— Не зная. Да, струва ми се, но… ще побутна мрежата и ще се опитам да проверя. Някакви възражения?
Много се надяваше Брад да има възражения, цял списък възражения, по дяволите, но онзи просто поклати глава.
— Ти по-добре залегни през това време — продължи Джони. — Отдясно е чисто, но отляво колата на Мери пречи и нищо не се вижда.
— Ще съм по-тих от змия в преса за хартия.
— Надявам се никога да не се срещнем в час по писане. И внимавай със счупената порцеланова фигурка — да не се порежеш.
— Хайде, върви. Ако ще отиваш, отивай.
Джони дръпна мрежата. Поколеба се как точно да продължи оттук нататък, сетне хвана ледената, прилична на морска звезда ръка, и потърси пулс. Отначало не усети нищо, но после…
— Мисля, че е жива! — пошепна на Брад. Гласът му дрезгавееше от вълнение. — Струва ми се, че напипвам пулса й!
Съвсем забравил за стрелците, които може би дебнеха в дъжда, Джони дръпна вратата с все сила, сграбчи огромен кичур коса и повдигна главата на момичето. Брад изпълзя на прага — Джони чуваше дрезгавото му дишане и усещаше примесващите се миризми на пот и одеколон.
Лицето на момичето се повдигна, само че всъщност не се повдигна, защото то всъщност нямаше лице. Джони успя да различи единствено червено-черната дупка, която някога бе служила за уста. На пода под нея бяха посипани дребни бели зърна, които отначало му заприличаха на ориз.
Сетне осъзна, че това са зъбите й, или поне онова, което бе останало от тях. Едновременно двамата мъже нададоха пронизителен вой, а писъкът на Брад се заби като игла в бръмналото ухо на Джони. Болката сякаш го прониза чак в стомаха.
— Какво има? — изкрещя Ками Рийд иззад плъзгащата се врата на кухнята. — Божичко, сега пък какво става?
— Нищо — отново в един глас отвърнаха двамата мъже, после се спогледаха. Лицето на Брад Джоузефсън бе придобило неестествен пепелив оттенък.
— Не излизайте! — кресна Джони. Искаше му се да извика по-силно, но като че ли точно в този миг не можеше. — Стойте в кухнята!
В миг осъзна, че продължава да стиска за косата мъртвото момиче. Беше накъдрена като тел за чинии…
„Не — ледено се прекъсна мислено. — Не е като тел. Все едно държа скалп, човешки скалп.“
При тази мисъл се смръщи и разтвори длан. Главата на мъртвата тежко пльосна на циментовата веранда — Джони спокойно можеше да преживее и без този звук. Отстрани Брад изстена и притисна ръка към устните си, за да сподави стона.
Джони отдръпна ръка, а като затваряше мрежата на вратата, му се стори, че в Уайлърови настъпи раздвижване. Някаква фигура се местеше зад огромния прозорец в дневната. Само че в момента изобщо не беше в състояние да се притеснява за обитателите на онзи дом. Всъщност преживяването беше достатъчно разтърсващо, тъй че сега не можеше да мисли за никого, включително за себе си. В този миг искаше — като че ли това бе единственото нещо на света, което истински желаеше — да чуе писъка на приближаващи се полицейски коли и пожарни.
Но до слуха му достигаха единствено трясъкът на гръмотевиците, пукотът на огъня в къщата на Хобартови и шумоленето на дъжда.
— Остави… — започна Брад, но млъкна насред изречението и силно хлъцна, сякаш му се пригади. Когато спазмът отмина, повтори опита: — Остави я.
Ами че да. Какво друго — поне за момента — му оставаше да направи.
Отправиха се обратно по коридора, пълзейки на четири крака. Отначало Джони се придвижваше заднешком, после се извърна и побутна с крак парченцата от счупената порцеланова фигурка. Брад вече бе прекосил дневната на Карвърови и почти бе стигнал до кухнята, където, също коленичила на четири крака, го очакваше жена му. Внушителната задница на Брад се поклащаше насам-натам по начин, който при други обстоятелства би се сторил на Джони крайно комичен.
Нещо улови погледа му и го накара да спре. На входа на дневната, в която Дейвид Карвър никога повече нямаше да разреже традиционната пуйка послучай Деня на благодарността, нито пък празничната гъска на Коледа, имаше декоративна масичка. Тя беше покрита, уух, каква изненада, с десетина порцеланови фигурки. Масичката обаче не стоеше изправена, а бе подпряна на стената от дясно до вратата — като пияница, прегърнал уличен стълб. Единият й крак бе откъснат. Повечето порцеланови овчарки, млекарки и селянчета бяха изпопадали, а под самата масичка имаше още фигурки, дори няколко се бяха счупили. Но сред шарените парченца се въргаляше нещо друго, нещо черно. В здрачината отначало Джони го взе за огромна мъртва буболечка. Но като се доближи още една крачка, напълно отхвърли това предположение.