През месец май на настоящата година Дийк бе купил много голям клуб в Сан Франциско. Със Санди напуснаха Източния бряг преди около три седмици. Дийк му бе обещал добра работа, ако Стив опакова всичките им вещи (повече от две хиляди плочи, сред които и анахронизми като „Хот Тюна“, „Куиксилвър Месинджър Сървис“ и „Кенд Хийт“) и отпътува при тях с камион под наем. Отговорът на Стив бе: „НЯМА ПРОБЛЕМИ, ДИЙК“.
Не беше стъпвал на Западния бряг вече почти седем години — малко промяна нямаше да му се отрази зле. Тъкмо да презареди старите батерии.
Отне му малко по-дълго от очакваното, докато оправи всичките си дела в Олбани, наеме камиона и тръгне на път. Дийк се обажда няколко пъти, при последния им разговор беше доста раздразнен, а когато Стив отбеляза този факт, работодателят му отвърна: „Ами като спиш три седмици в спален чувал и имаш само с пет-шест тениски, така става!“ Смята ли той да заминава или не? „Идвам, идвам — отвърна Стив. — Спокойно, шефе.“ И тръгна. Всъщност това стана преди три дни. Отначало всичко вървеше като по вода. Ала днес следобед спука маркуч или нещо подобно, отби се в Уенуърт да търси сервиз и после — ама че работа — изпод капака нещо избумтя и всички уреди на таблото взеха да показват страхотии. Надяваше се, че просто е гръмнал някой клапан, но всъщност май беше бутало. Във всеки случай огромният камион, който се държеше като истинска хубавица, откак бе напуснал Ню Йорк, изведнъж се превърна в звяр. Но НЯМА ПРОБЛЕМИ — просто трябва да намери господин Монтьорски и ще остави всичко в негови ръце.
Само че бе сбъркал отбивката и от най-натоварения участък на магистралата се оказа в жилищно предградие, където надали би срещнал господин Монтьорски.
Камионът вече се крепеше само на юнашко доверие, от радиатора излизаха облаци пара, налягането на маслото непрестанно спадаше, двигателят загряваше, разнасяше се неприятна миризма на пържено… но НЯМА ПРОБЛЕМИ, БРАТЧЕ.
Е… може би все пак имаше мъничък проблем за хората от ремонтната работилница на „Райдър“, но Стив подозираше, че те ще съумеят да се справят с проблема в цялата му сериозност. Сетне — ах, не е ли прекрасно — забеляза малък квартален магазин, а над вратата висеше табела с надпис „телефон“… че и картичка с номер, на който човек да позвъни при повреда на двигателя.
СЪВЪРШЕНО НИКАКВИ ПРОБЛЕМИ, вечната история на неговия живот.
Само че сега наистина имаше проблем. И то такъв, че в сравнение с него диджейският пулт в клуб „Смайл“ изглеждаше досадна дреболия.
Намираше се в малка къща, която миришеше на тютюн за лула, в някаква дневна, със снимки на животни — ако се съди по надписите отдолу, наистина особено изключителни екземпляри — по целите стени; дневна, в която май само огромният, безформен фотьойл пред телевизора наистина се използваше; току-що бе превързал с шал крака си, ранен от куршум — ако ще и повърхностна, раната си беше съвсем истинска огнестрелна рана, а хората пищяха, бяха уплашени до смърт и пищяха, кльощавата жена с блузата без ръкави също беше ранена (само дето нейната рана далеч не беше повърхностна), а отвън беше пълно с трупове; ако всичко това не е проблем, значи самата концепция за „проблем“ е лишена от смисъл.
Някой го сграбчи над китката с все сила, причинявайки му болка. Всъщност не го беше сграбчил — направо го щипеше. Сведе поглед и видя девойката със синята престилка от магазина — онази с шантавата коса.
— Да не вземеш да изперкаш — с дрезгав глас изрече тя. — Тази дама има нужда от помощ, иначе си отива, тъй че да не вземеш да откачиш от шубе.
— Няма проблеми, хубавице — отвърна той и самото звучене на думите, които излизаха от собствената му уста, вече му вдъхваше повечко сила.
— Не ми викай хубавица и аз няма да ти викам хубавецо — заяви тя с твърд глас, сякаш искаше да каже: „При мене тия не минават“.
Той се разсмя. Смехът му звучеше доста абсурдно в тази стая, но не му пукаше. Нито пък на нея, изглежда. Гледаше го право в очите, а в ъгълчетата на устните й бе загатната усмивка.
— Става — каза Стив. — Няма да ти викам хубавица, ти няма да ми викаш хубавецо и няма да изперкваме, нали?
— А-ха. Как е кракът ти?
— Добре е. Повече прилича на леко изгаряне, отколкото на огнестрелна рана.
— Късметлия.
— А-ха. Няма да е зле да му сложа нещо дезинфекциращо, ако ми падне случай, но в сравнение с нея…
— Гари! — извика обектът на сравнението.
Сега Стив забеляза, че ръката й вече почти на нищо не се крепи — като че ли вече висеше на една съвсем тъничка ивица плът. Съпругът й, също кльощав (но със започващо да се оформя шкембенце), се щураше около нея паникьосано и безпомощно, сякаш изпълняваше ритуален танц. Приличаше на абориген, който извива кръшни танци около замислен каменен идол в едновремешен филм за джунглата.