— Гари! — отново писна тя. Кръвта шуртеше от рамото й като пълноводна река, а лявата половина от розовата й блуза вече бе придобила кестенов цвят. Пребледнялото й като чаршаф лице бе обляно от пот — сплъстената й коса бе прилепнала към главата й, очертавайки извивките на черепа. — Гари, престани да се въртиш като куче, дето се чуди къде да се изпикае, и ми помогни…
Тя залитна, едва поемайки си дъх, и се опря на стената, която разделяше дневната и кухненския бокс. Стив очакваше коленете й да се подкосят всеки миг, но тя остана на крака. Вместо това стисна дясната си китка и внимателно повдигна ранената ръка към Синтия и Стив. Потъналият в кръв, усукан хрущял, на който висеше крайникът, издаде неприятен звук, като да изстискаш мокър парцал, и на Стив му се прииска да й каже да не го прави, да остави ръката си на мира, преди да се откъсне като крило на печено пиле.
В следващия миг Гари се пренесе пред Стив и продължи ритуалния си танц, подскачайки нагоре-надолу като на пружина; по бледото му лице бяха избили червени петна. „Само трябва малко да усилим баса“ — рече си Стив.
— Помогнете й! — викна Гари. — Помогнете на жена ми! Ще й изтече кръвта!
— Не мога да… — започна Стив.
Гари протегна ръка и го сграбчи за фанелката. „Когато адът се препълни, мъртвите ще тръгнат по земята“ — се казваше върху този културен артефакт. Гари допря издълженото си лице до лицето на другия. Очите му блестяха от погълнатия джин и от панически страх.
— Ти от тях ли си? От тях ли си?
— Не съм…
— Да не си от стрелците? Признай си веднага!
Изпълнен с бясна ярост, на каквато изобщо не бе подозирал, че е способен (обикновено изобщо не се гневеше), Стив грубо отмести ръцете на другия от старата си, любима тениска, сетне го блъсна. Гари залитна и се опули, после пак присви очи.
— Добре. Добре, добре. Сам си го изпроси. Сам си го изпроси и сега ще си го получиш — заяви той и пристъпи заканително.
Синтия застана между двамата, хвърляйки поглед към Стив — може би за да се увери, че не е във войнствено настроение — а после ядно впери очи в Гари:
— Ти да не си откачил?
Той се усмихна кисело.
— Не е оттук, нали?
— За Бога, нито пък аз. Родена съм в Бейкърсфийлд, щата Калифорния — и да не би заради това да съм една от тях?
— Гари! — Викът прозвуча като прегракнал лай на куче, което дълго е тичало по прашно шосе и доста е лаяло по пътя. — Престани да се правиш на глупак и ми помогни! Ръката ми…
Тя продължаваше да придържа ранената си ръка и Стив се сети — не можеше да се отърве от тази мисъл — за месарската верига „Мучис“ в Нютаун. Чичо с бяла риза, бяла шапка и оцапана в кръв престилка подава на майка му парче месо с кокал. „Средно запечено, с малко ментово желе като гарнитура, и семейството ви повече няма да сети за печено пиле, госпожо Еймс. Гарантирам ви.“
— Гари! — Кльощавият мъж, дъхащ на джин, пристъпи към нея, после се извърна и погледна към Стив и Синтия. Киселата, всезнайна усмивка се бе стопила. На лицето му сега бе изписана единствено болка.
— Не зная какво да направя — каза.
— Гари, прокажен тиквеник — с тих, безнадежден глас изсъска Мариел. — Тъпанар нещастен.
Лицето й пребледняваше все повече и повече. Всъщност вече бе придобило онази характерна белезникава отсенка на бледност. Под очите й се бяха образували кафяви петна — приличаха на разперени криле — а лявата й маратонка, преди малко бяла, вече бе яркочервена.
„Ако не й се помогне веднага, свършено е с нея“ — рече си Стив. Тази мисъл едновременно го изуми и го накара да се почувства като глупак. Може би имаше предвид професионална помощ — онези със зелените престилки от „Спешно отделение“, които си говорят неразбираемо. Само че наоколо не се забелязваха подобни, а и като че ли изобщо не се канеха да идват. Още не се чуваха сирени — отвън долиташе само бавно отдалечаващият се на изток гръмотевичен тътен.
Отляво, на стената, в рамка бе закачена снимка на малко кафяво куче със зловещо интелигентни очи. На подложката под снимката с печатни букви грижливо бе изписано: „ДЕЙЗИ, ПЕМБРУК КОРГИ, 9 ГОДИНИ. МОЖЕ ДА БРОИ. ПОКАЗВА НЕСЪМНЕНА СПОСОБНОСТ ДА СЪБИРА МАЛКИ ЧИСЛА.“ Отляво на Дейзи, в рамка със стъкло, което бе опръскано с кръвта на слабата жена, бе поставена фотография на някакво коли, което сякаш се бе ухилило пред обектива. Текстът под тази снимка гласеше: „ШАРЛОТ, БОРДЪР КОЛИ, 6 ГОДИНИ. МОЖЕ ДА ПОДРЕЖДА СНИМКИ И ДА ОТБИРА ОНЕЗИ, НА КОИТО СА ЗАСНЕТИ ПОЗНАТИ ХОРА.“