От лявата страна на Шарлот се мъдреше снимка на папагал, който като че ли пушеше цигара.
— Не, това не се случва — безгрижно, почти жизнерадостно заяви Стив. Не знаеше дали говори на Синтия или на себе си. — Сигурно се намирам в някоя болница. На магистралата съм се треснал челно, това е то. Като в „Алиса в страната на чудесата“.
Синтия понечи да му отговори, но в този миг се появи възрастният господин — същият, който явно бе наблюдавал как Дейзи прибавя две към шест и получава осем (ДЕЙЗИ НЯМА НИКАКВИ ПРОБЛЕМИ), със стара черна чанта в ръка. Ченгето („Дали наистина се казва Коли — питаше се Стив, — или това просто е някаква налудничава фантазия, породена от снимките по стените в стаята?“) го следваше и тъкмо измъкваше колана от гайките на панталона си. Последен в колоната като унесен, вървеше Питър-Ама-Че-Физиономия — съпругът на жената, която лежеше мъртва на ливадата.
— Помогни й! — изписука Гари, забравил, поне за момента Стив и своята теория за заговор. — Помогни й, Док, кърви като заклано прасе!
— Не съм истински лекар, нали знаеш, Гари? Аз съм просто стар конски доктор и всичко, което…
— Не ме наричай прасе — прекъсна го Мариел. Гласът й бе толкова изнемощял, че почти не се чуваше, но в очите й, втренчени право в съпруга й, гореше злостен живец. Опита да се изправи, но не можа, и се смъкна още по-надолу по стената. — Не ме наричай… така.
Старият ветеринар се обърна към ченгето, което бе застанало на прага откъм кухненския бокс и опъваше колана. Приличаше на охранителя в моторджийския бар, където Стив работеше за една група на име „Големи дупки от хром“.
— Трябва ли наистина? — попита голият до кръста мъж. Той самият бе доста пребледнял, но засега не се предаваше.
Билингзли кимна и остави чантата на креслото, което буквално се бе разляло пред телевизора. Отвори я и заровичка из нея.
— И не се бави. Колкото повече кръв губи, толкова по-голяма е опасността. — Той вдигна поглед, стиснал в едната си сбърчена старческа ръка макара хирургически конец, а в другата — ножица със закривен връх. — И на мен не ми е никак забавно. Последният път, когато съм се сблъсквал с подобен пациент, ставаше дума за едно пони, което го объркали със сърна и го простреляли в предния крак. Сложи колана колкото може по-високо на рамото. Извърни катарамата към гърдите й и стягай силно.
— Къде е Мери? — попита Питър. — Къде е Мери? Къде е Мери? Къде е Мери?
С всеки следващ въпрос тонът му ставаше все по-печален. На четвъртото повтаряне гласът му се извиси до фалцет и думите прозвучаха като цвъртене. Изведнъж захлупи лице с длани, обърна се и опря чело на стената, между БАРОН, лабрадор-спасител, който можел да изпише името си с печатни букви, и СРЪДЛА, намусена коза, която явно умеела да свири елементарни мелодийки на хармоника. Стив си рече, че ако някога чуе коза да свири „Жълта роза от Тексас“ на хармоника, направо ще се самоубие.
Междувременно Мариел Содерсън се бе вторачила в Билингзли, жадно като вампир.
— Боли — изхърхори тя. — Дай ми нещо.
— Добре — съгласи се лекарят, — но първо да направим хурникет.
Нетърпеливо кимна на ченгето. Другият се приближи. Бе прекарал края на колана през катарамата, за да се образува примка. Смело посегна към слабата жена, чиято руса коса бе потъмняла от потта. Тя протегна здравата си ръка и го отблъсна с неподозирана сила. Той отстъпи две крачки, блъсна се в дръжката на креслото и седна в него. Изглеждаше като комик, който тъкмо си е изиграл ролята.
Слабата жена не го и погледна повече. Цялото й внимание бе съсредоточено върху стареца и черната му чанта.
— Веднага! — изхриптя и гласът й наистина прозвуча като кучешки лай. — Дай ми нещо веднага, дърт скапаняк такъв, умирам от болка!
Докато се изправяше с мъка от креслото, ченгето потърси с поглед Стив. Другият мъж схвана за какво става дума, кимна и внимателно се насочи към жената на име Мариел. „Внимавай — повтаряше си, — тя не е на себе си, като нищо би издрала и изпохапала каквото й попадне пред очите, тъй че внимавай.“
Мариел рязко се отблъсна от стената, олюля се, после се закрепи на крака и запристъпва към възрастния човек. Отново бе протегнала болната си ръка, сякаш бе веществено доказателство № 1 в пледоарията й пред съда. Билингзли отстъпи, местейки нервно поглед от ченгето към Стив.
— Дай ми успокоително, дърво такова! — кресна с лаещия си, изтощен глас Мариел. — Дай ми го веднага, инак ще те душа, докато завиеш като хрътка! Ще…