Фредерик Форсайт
Отмъстителят
Посвещава се на Тунелните плъхове.
Вие направихте нещо, което аз така и не успях да сторя.
Предговор
Убийството
На седмия път, когато го натиснаха под повърхността на течните екскременти в отходната яма, американчето престана да се съпротивлява и умря. Всички отвори на тялото му бяха задръстени с отвратителна помия.
Мъжете оставиха прътовете си, седнаха на тревата, засмяха се и запалиха цигари. После довършиха другия доброволец и шестте сирачета и потеглиха обратно оттатък планината.
Беше 15 май 1995 г.
Част първа
1.
Работникът
Мъжът, който тичаше сам, се наведе срещу склона и отново посрещна пристъпа на стария си враг, болката. Това бе и мъчение, и лечение. Затова го правеше.
Познавачите често казват, че триатлонът е най-жесток от всички спортни дисциплини. Декатлетът има да усъвършенства повече умения и трябва да е по-силен, но малко други изпитания могат да се сравняват с невероятната издръжливост и способността да побеждаваш болката, присъщи на триатлона.
Както винаги в дните за тренировка, подранилият бегач стана много преди зазоряване. Той се качи на пикапа си, отправи се към далечното езеро в Ню Джърси и по пътя остави състезателния си велосипед, като го заключи с верига за едно дърво. В пет и две минути постави хронометъра на китката си, спусна ръкава на неопрена, за да го покрие, и влезе в ледената вода.
Тренираше олимпийски триатлон и измерваше разстоянията в метри. Плуваше хиляда и петстотин метра, после излизаше от водата, бързо се събличаше по фланелка и шорти и яхваше колелото. Следваха четирийсет километра наведен над кормилото, отначало докрай спринт. Отдавна беше измерил разстоянието и знаеше точно при кое дърво на отсрещния бряг на езерото е оставил велосипеда. Изминаваше своите четирийсет километра по извънградските пътища, винаги в този безлюден час, и знаеше при кое дърво трябва да остави колелото и да започне да тича. Разстоянието бе десет километра и портата на една ферма бележеше мястото, откъдето оставаха два километра. Тази сутрин току-що я беше подминал. Двата километра бяха по наклонен терен, последното изпитание, безмилостната отсечка.
Причината да боли толкова много е фактът, че са нужни различни мускули. Здравите плещи, гърди и ръце на плувеца обикновено не са необходими за велосипедиста или маратонеца. Те са просто излишен товар, който трябва да носи.
Издръжливите крака и хълбоци на велосипедиста са различни от мускулите, които дават на бегача ритъма, необходим за изминаване на дългите километри. Еднообразният ритъм на едно от упражненията не съответства на другите. Триатлетът се нуждае от всички и се опитва последователно да покрие постиженията на три различни вида спортисти.
На двайсет и пет годишна възраст това е жестоко изпитание. На петдесет и една би трябвало да е подсъдно според Женевската конвенция. Бегачът беше навършил петдесет и една миналия януари. Той си позволи да хвърли поглед към китката си и се намръщи. Лошо — няколко минути по-зле от най-добрия му резултат. Наложи си да се затича по-бързо въпреки атаките на врага му.
Олимпийците постигат малко под два часа. Бегачът от Ню Джърси бе постигнал точно два и половина часа. Сега беше минало почти толкова време, а му оставаха още два километра.
Иззад завоя на шосе 30 се появиха първите къщи на родния му град. Пътят прекосява стария колониален Пенингтън. Той се намира близо до междущатска магистрала 95, която идва от Ню Йорк, пресича щата и продължава за Делауеър, Пенсилвания и Вашингтон. В рамките на града наричат шосето Мейн Стрийт.
В Пенингтън няма почти нищо, едно от безбройните уютни, чисти, подредени градчета, от които се състои пренебрегваното и подценявано сърце на САЩ. Само едно голямо кръстовище в центъра, където Делауеър Авеню пресича Мейн Стрийт, няколко често посещавани черкви от трите изповедания, клон на Фърст Нешънъл Банк, няколко магазина и къщи, пръснати по тънещите в сянката на дърветата странични улички.
Бегачът се запъти към кръстовището, до което оставаше половин километър. Още бе прекалено рано за кафе в „Чаша от кафето на Джо“ или за закуска в „Пицата на Вито“, ала дори да бяха отворени, той нямаше да се отбие.
На юг от кръстовището мина покрай бяла дървена сграда от времето на Гражданската война с фирмата на г-н Калвин Декстър, адвокат. Там се намираше офисът му, освен в случаите, когато се занимаваше с другата си практика. Клиентите и съседите му смятаха, че от време на време ходи на риба, и не знаеха нищо за апартаментчето в Ню Йорк, което държеше под друго име.