Една мъглява фигура спря и се вторачи в него. Разнесе се глас.
— Я виж ти.
Той облекчено въздъхна. Малцина от хората на Адолф говореха с южняшки акцент.
Американците го върнаха оттатък Рейн, упоен с морфин. По-късно го пренесоха със самолет в Англия. Когато краката му заздравяха, лекарите решиха, че само заема легло, нужно за новодошлите от фронта, затова го пратиха в санаториум на Южното крайбрежие, за да куцука там, докато го върнат в Канада.
Дилбери Манър му хареса, порутено имение от Тюдоровата епоха, просмукано с история, с морави като зелено сукно на билярдна маса и няколко хубавки медицински сестри. През оная пролет той беше на двайсет и пет и имаше ранг на командир на ято.
Бяха по двама офицери в стая, но мина седмица, преди да пристигне неговият съквартирант. Той беше горе-долу на същата възраст, американец, и не носеше униформа. Лявата му ръка и рамо бяха смазани по време на сражение в Северна Италия. Това означаваше секретни операции в тила на врага. Спецчасти.
— Здрасти — каза новодошлият. — Питър Лукас. Играеш ли шах?
Стив Едмънд идваше от суровите миньорски лагери в Онтарио и през 1938-ма беше постъпил в Кралските канадски военновъздушни сили, за да се спаси от безработицата в рудодобивната промишленост, тъй като по онова време светът нямаше за какво да използва никел. По-късно същият този никел щеше да се превърне в задължителен компонент на всеки самолет. Лукас произхождаше от елита на Нова Англия и още от раждането си притежаваше всичко.
Двамата младежи седяха на моравата от двете страни на шахматната дъска, когато по радиото в столовата с невъобразимо изискания акцент на едновремешните говорители на Би Би Си съобщиха, че фелдмаршал Фон Рунщед е подписал безусловната капитулация на Германия. Беше 8 май 1945 г.
Войната в Европа бе свършила. Американецът и канадецът седяха и си спомняха за всички приятели, които никога нямаше да се завърнат у дома, и по-късно двамата щяха да си помислят, че тогава за последен път са плакали пред друг човек.
След седмица се разделиха и се завърнаха в родината си. Ала в онзи санаториум на английското крайбрежие те положиха основите на дружба, която щеше да продължи до края на живота им.
Когато стъпи на родна земя, Стив Едмънд откри една нова Канада, а и той бе нов човек, отличен с медали военен герой, завръщащ се в условията на процъфтяваща икономика. Той произхождаше от долината на Съдбери. Там и отиде. Баща му беше миньор, дядо му също. Канадците добиваха мед и никел край Съдбери от 1885 г. И родът Едмънд бе участвал в рудодобива почти от самото начало.
Стив Едмънд установи, че военновъздушните сили му дължат тлъста заплата, и я използва, за да завърши колеж. Беше първият от рода с висше образование. И естествено, следва минно инженерство, като специализира металургия. През 1948-ма завърши на едно от челните места в курса и веднага беше грабнат от Международната никелова компания, основен работодател в Долината.
Създадената през 1902 г. Международна никелова компания бе допринесла за превръщането на Канада в най-голям производител на никел в света и главното находище, разработвано от компанията, се намираше край Съдбери, Онтарио. Едмънд постъпи като стажант-управител.
И щеше да си остане управител, обитаващ удобна, но посредствена чифликчийска къща в едно предградие на Съдбери, ако неспокойният му ум не му подсказваше, че трябва да има по-добър начин.
В колежа беше научил, че изходната руда на никела, пентландитът, съдържа много други елементи: платина, паладий, иридий, рутений, родий, телурий, селен, кобалт, сребро и злато. Едмънд започна да изучава редките земни метали, тяхното приложение и евентуален пазар. Никой друг не си правеше този труд, тъй като съдържанието им бе толкова малко, че извличането им не беше икономически оправдано и ги изхвърляха заедно с шлаката. Малцина знаеха какви редки метали има там.
Почти всички големи състояния се основават на някаква забележително добра идея и на куража да бъде реализирана. Усърдната работа и късметът също са от полза. Добрата идея на Стив Едмънд се изразяваше в това да се връща в лабораторията, докато другите млади управители допринасяха за унищожаването на ечемичената реколта, като я изпиваха. В резултат той откри процес, днес известен като „киселинно филтриране“.
По същество този процес предполагаше разтваряне на малкия процент редки метали в шлаката и повторното им преобразуване в метал.