В седем Пол Девъроу вдигна Макбрайд от леглото му в хотел „Камино Реал“.
— Нещо ново? — попита Девъроу.
— Нищо. Почти е сигурно, че се е върнал под името Хенри Наш, англичанин, туристически предприемач. После се е изпарил. Взел е под наем един форд от Суринам. По някое време днес Морено ще го обяви за национално издирване.
Шефът му дълго мълча, седнал по халат в трапезарията си в Александрия, Вирджиния, преди да отиде на работа в Ленгли.
— Не е достатъчно — накрая заяви Девъроу. — Трябва да предупредя нашия приятел. Разговорът няма да е лесен. Ще изчакам до десет. Ако има нещо ново по залавянето на тоя Хенри Наш, веднага ми се обади.
— Непременно — обеща Макбрайд.
Нямаше нищо ново. В десет Девъроу се обади в Сан Мартин. Изтекоха десет минути, докато повикат сърбина от басейна в радиозалата — малко помещение в мазето, натъпкано със супермодерна недопускаща подслушване техника.
В десет и половина Отмъстителя забеляза раздвижване в имението под наблюдателния му пост. От голямата къща на самия връх на носа се понесоха джипове, които вдигнаха воали от прах. Изтеглиха хеликоптера от хангара и приготвиха главните му ротори за полет.
„Изглежда, някой го е предупредил“ — помисли си той.
Пилотите пристигнаха от домовете си в края на пистата с два мотоскутера. След няколко минути те вече седяха в кабината и големите ротори бавно се завъртяха. Двигателят изрева и скоростта на ротора се увеличи.
Опашният ротор, който не позволяваше на машината да се завърти около собствената си ос, също се въртеше. После нещо вътре сякаш заяде. Разнесе се скърцане на метал и главината се строши. Един монтьор отчаяно замаха с ръце на мъжете в плексигласовия купол и прокара ръка през гърлото си.
Пилотите видяха на контролния пулт, че повредата е в един от главните опашни лагери. Угасиха двигателя. Главните ротори спряха и екипажът слезе навън. Около опашката се събраха хора, които се взираха нагоре към повредения ротор.
В пустото село се изсипаха униформени стражи и започнаха да претърсват колибите, складовете и дори черквата. Други яхнаха мотоциклетите си и се отправиха към отсрещния край на имението, за да предупредят господарите си да внимават за следи от натрапника. Такива нямаше. Просто бяха заличени осем часа по-рано.
Декстър преброи униформените. Бяха стотина. На летището имаше десетина души. Плюс хиляда и двеста работници. Отделно охраната, домашната прислуга в господарската къща и още двайсетина монтьори в генераторната станция и ремонтните работилници. Вече имаше представа срещу колко противници се изправя. А още не бе видял самата господарска къща и нейните несъмнено сложни защитни системи.
Малко преди обед Пол Девъроу се обади на своя човек в центъра на бурята.
— Трябва да отидеш при нашия приятел, Кевин. Разговарях с него. Адски е възбуден. Нямам думи да изразя колко е важно тоя нещастник да изпълни ролята си в проект „Скитник“. Не трябва да се изнизва точно сега. Някой ден ще мога да ти обясня колко е важен. Засега стой до него, докато хванат и неутрализират натрапника. Хеликоптерът му явно се е повредил. Помоли полковника да ти даде джип, за да отидеш на полуострова. Когато стигнеш там, ми се обади.
По обед Декстър видя, че към скалите се приближава малък товарен кораб. Той стовари сандъци от палубата и трюмовете си, които крановете вдигнаха върху бетонната площадка. Там чакаха пикапи. Очевидно доставяха луксозни стоки, които хасиендата не можеше да си произведе.
Последният товар бе четири хиляди и петстотин литрова алуминиева цистерна с гориво. След като спуснаха празна цистерна на палубата, корабът отплава в синьото море.
Малко след един часа надясно под Декстър се появи джип, мина през прохода и продължи по пътя към селото. Имаше санмартински полицейски обозначения. До шофьора седеше пътник.
Синият ландроувър стигна до портала в телената ограда и спря. Шофьорът слезе и показа документите си на охраната. Войниците се обадиха по телефона, най-вероятно за да искат разрешение от господарската къща.
Междувременно и вторият мъж слезе и любопитно се заозърта наоколо. Той се обърна и погледна към хълмовете, откъдето идваше. Високо над него един бинокъл фокусира лицето му.
Също като невидимия наблюдател на хребета, Кевин Макбрайд беше впечатлен. От две години работеше с Пол Девъроу върху проект „Скитник“, още от установяването на връзка и вербуването на сърбина. Бе виждал досиетата, мислеше си, че знае всичко за него, ала никога не се бяха срещали. Девъроу винаги запазваше това съмнително удоволствие за себе си.