Синият полицейски джип потегли към високата стена на вътрешната зона.
Отвори се една малка врата в портала и отвътре излезе едър мъж по спортен панталон и памучна риза. Ризата бе спусната върху панталона, за да скрива деветмилиметровия глок. Макбрайд го позна от досието: Кулач, единствения, когото сръбският бандит беше взел със себе си от Белград, неговия вечен телохранител.
Мъжът се приближи до предната дясна врата и даде знак. След две години в чужбина той все още не знаеше нито дума на друг език освен сърбохърватски.
— Muchas gracias. Adios10 — каза на полицая Макбрайд. Шофьорът кимна, нетърпелив да се върне в столицата.
Зад исполинския дървен портал от греди колкото железопътни траверси имаше маса. Опитно претърсиха Макбрайд за скрито оръжие, после провериха ръчната му чанта върху масата. От горната тераса се появи облечен в колосани бели дрехи иконом и зачака обискът да приключи.
Кулач изсумтя одобрително. Двамата последваха иконома по стълбището. Макбрайд за пръв път видя господарската къща.
Тя бе триетажна, заобиколена от идеално поддържани морави. В далечината се виждаха двама пеони в бели туники, които се грижеха за цветните лехи. Къщата приличаше на някои по-луксозни вили по френската, италианската и хърватската Ривиера — всички стаи на горните етажи имаха балкони, ала прозорците бяха със стоманени щори заради слънцето.
Настланият с плочи вътрешен двор се намираше на няколко метра над портала, през който бяха влезли, и въпреки това беше под горния край на външната стена. Виждаше се хребетът на хълмовете, откъдето бе дошъл Макбрайд, но дори някой снайперист да успееше да се добере до къщата, нямаше да може да стреля над стената и да улучи хората на терасата.
Във вътрешния двор имаше син басейн и до него — голяма маса от бял мрамор, приготвена за обяд. Среброто и кристалът искряха.
Отстрани бяха наредени няколко шезлонга около маса, на която имаше кофичка за лед с бутилка „Дом Периньон“. Икономът даде знак на Макбрайд да седне. Телохранителят остана изправен и нащрек. От дълбоките сенки на вилата излезе мъж с бял панталон и кремава копринена риза.
Американецът едва позна човека, който някога се беше наричал Зоран Жилич, рекетьор от белградския квартал Земун, мафиот, издирван в Германия и Швеция, убиец от войната в Босна, трафикант на проститутки, дрога и оръжие и беглец от правосъдието.
Новото лице почти не приличаше на снимката от досието на ЦРУ. Същата пролет швейцарските хирурзи бяха свършили отлична работа. Светлата славянска кожа бе скрита под тропически загар и само тънките белези отказваха да потъмнеят.
Ала Макбрайд знаеше, че ушите, също като пръстовите отпечатъци, са специфични за всеки човек и не могат да се променят, освен с операция. Ушите на Жилич бяха същите, както и пръстовите му отпечатъци, и когато се ръкуваха, американецът забеляза кафявите зверски очи.
Жилич седна до мраморната маса и кимна към единственото свободно място. Макбрайд прие поканата. Последва кратък разговор на сърбохърватски между Жилич и телохранителя. Мускулестият главорез се оттегли да обядва някъде другаде.
Много младо и красиво местно момиче в синя униформа на камериерка напълни две чаши с шампанско. Жилич предложи наздравица. Той впери поглед в кехлибарената течност и я пресуши до дъно.
— Оня човек — на приличен, макар и не безупречен английски каза сърбинът. — Кой е той?
— Не знаем точно. Наемник. Извънредно потаен. Известен е само с избрания от самия него псевдоним.
— А именно?
— Отмъстителя.
Сърбинът се замисли, после сви рамене. Други две момичета започнаха да сервират обяда. Имаше омлет от яйца от пъдпъдък и аспержи в топено масло.
— Всичко това в имението ли се произвежда? — попита Макбрайд.
Жилич утвърдително кимна.
— Хляб, зеленчуци, яйца, мляко, зехтин, грозде… Видях всичко това на идване.
Ново кимване.
— Защо ме преследва? — попита сърбинът.
Макбрайд не отговори веднага. Ако издадеше истинската причина, онзи можеше да реши, че няма смисъл повече да сътрудничи на САЩ и която и да е негова институция, след като и без това никога нямаше да му простят. Имаше задача от Девъроу да не изпусне това омразно изчадие от проект „Скитник“.
— Не знаем — излъга той. — Някой го е наел. Сигурно стар враг от Югославия.
Жилич се замисли, после поклати глава.
— Защо закъсняхте толкова, господин Макбрайд?
— Не знаехме за този човек, докато не съобщихте за самолета, който прелетял над имението ви и го снимал. Вие ни дадохте регистрационния номер. Чудесно. После пратихте хора в Гвиана да се намесят. Господин Девъроу смяташе, че ще открием натрапника и ще можем да го спрем. Но той се промъкна през мрежата.