Ако се беше обърнал с откритието си към Международната никелова компания, щяха да го потупат по гърба, може би дори щяха да го поканят на вечеря. Вместо това той напусна компанията, качи се в третокласен вагон на влака за Торонто и отиде в Патентното бюро. Беше на трийсет и тепърва започваше.
Естествено взе заем, но не много голям, защото бе хвърлил око на нещо, което не струваше скъпо. След като изчерпеха пентландитовата руда от дадено находище или поне след като добивът й станеше неикономичен, рудодобивните компании оставяха огромни купища шлака. Това бяха отпадъци, никой не ги искаше. Само Стив Едмънд. И ги купуваше за стотинки.
Той основа „Едмънд Метълс“, известна на борсата в Торонто просто като Емис, и цената на акциите й започна да се покачва. Стив обаче не ги продаваше, въпреки убежденията, не пое никакви рискове, предлагани му от банки и финансови съветници. Така избегна всякакъв вид сътресения, на четирийсетгодишна възраст стана мултимилионер, а на шейсет и пет — през 1985-та — носеше невидимата мантия на милиардер.
Не се перчеше с това, никога не забравяше откъде произлиза, даваше много за благотворителност, избягваше политиката, като в същото време се държеше любезно с всички политици и беше известен като човек, който държи на семейството си.
През годините имаше неколцина глупаци, които взимаха меката външност за самия човек и се опитваха да го излъжат, измамят или оберат. И установиха, често прекалено късно от тяхна гледна точка, че в Стив Едмънд има също толкова стомана, колкото и във всички самолети, които бе пилотирал.
Ожени се само веднъж през 1949-та, точно преди голямото си откритие. Двамата с Фей бяха влюбени и продължиха да се обичат до смъртта й през 1994 г. от нервно-мускулно заболяване. Имаха едно дете — дъщеря им Ани, родена през 1950 г.
На стари години Стив Едмънд я обожаваше, както винаги, категорично одобряваше професор Ейдриън Коленсо, учения от Джорджтаунския университет, за когото тя се омъжи на двадесет и две годишна възраст, и много обичаше единствения си внук Рики, тогава двайсетгодишен, запилял се някъде из Европа, преди да постъпи в колеж.
Стив Едмънд обикновено бе спокоен човек и имаше всички основания за това, но понякога беше раздразнителен. Тогава крачеше назад-напред в офиса си, високо над Уиндзор, Онтарио, и се взираше в младежките лица на снимката. Лица отдалеч и отдавна.
Вътрешният телефон иззвъня. Той се върна при бюрото си.
— Да, Джийн.
— Обажда се госпожа Коленсо от Вирджиния.
— Добре. Свържи ме. — Едмънд се отпусна назад на мекия въртящ се стол и зачака. — Здрасти, скъпа. Как си?
Докато слушаше, усмивката изчезна от лицето му. Той рязко се наведе напред.
— Какво искаш да кажеш с това „изчезнал“?… Опита ли по телефона?… В Босна? Няма телефон… Ани, знаеш, че днес младите не пишат писма… може да се е забавило по пощата… да, разбирам, че ти е обещал… добре, остави на мен. Къде е работил?
Той взе лист и химикалка и записа данните.
— „Хлябовете и рибите“. Така ли се казва? Фондация? Храна за бежанци. Добре, значи е регистрирана. Задължително е. Остави на мен, мила. Да, веднага щом узная нещо.
Когато затвори слушалката, Едмънд се замисли за миг, после се обади на заместника си.
— Някой от ония младоци, дето работят при теб, може ли да търси информация в интернет? — попита той.
— Естествено. Десетки.
— Трябват ми името и личният номер на шефа на една американска благотворителна организация, „Хлябовете и рибите“. И ми трябват бързо.
Получи ги след десет минути. Час по-късно вече бе провел междуградски разговор с лъскава сграда в Чарлстън, Южна Каролина, главен офис на един от ония телевизионни евангелисти, които презираше, получаващи огромни дарения от лековерници срещу гаранции за спасение.
„Хлябовете и рибите“ беше благотворителна организация, събираща средства за нещастните бежанци от Босна, по онова време разкъсвана от жестока гражданска война. Човек можеше само да се досеща каква част от дарените долари отиват за клетниците и каква — за флотилията от лимузини на преподобния. Но гласът от Чарлстън го осведоми, че щом е работил като доброволец в „Хлябовете и рибите“, Рики Коленсо трябва да е бил в техния разпределителен център в град на име Травник.
— Джийн, спомняш ли си, че преди няколко години един човек от Торонто изгуби две платна на стари майстори при обир във вилата му? Пишеше го във вестниците. После ги намериха. Някой в клуба спомена, че собственикът използвал изключително дискретна агенция, за да ги открият и да му ги върнат. Трябва ми името му.