Тъкмо бе отбелязал деветнайсетия си рожден ден и имаше чин младши сержант. Командирът изглеждаше мрачен, сякаш трябваше да му съобщи за смърт на роднина. Кал си помисли, че може да се е случило нещо с баща му.
— Виетнам — каза майорът.
— Чудесно — отвърна младши сержантът. Офицерът, който с радост щеше да прекара остатъка от службата си в анонимния си семеен дом в базата в Кентъки, няколко пъти премигна с клепачи.
— Е, тогава всичко е наред — заяви той.
След две седмици Кал Декстър си събра багажа, сбогува се с другарите си и се качи на автобуса, пратен да прибере десетина преразпределени войници. Седмица по-късно той слезе от рампата на самолета С5 „Галъкси“ и се озова в лепкавия зной на сайгонското летище.
По пътя от летището седеше отпред до шофьора на буса.
— С какво се занимаваш? — попита го ефрейторът, докато маневрираше между хангарите.
— Карам булдозери — отвърна Декстър.
— Е, тогава ще си ШТ като всички нас.
— Какво е ШТ? — попита Декстър. Никога не бе чувал това съкращение.
— Шибан тиловак — преведе ефрейторът.
Декстър започваше да придобива първоначална представа за йерархията във Виетнам. Девет десети от войниците никога не се сблъскваха с Виетконг, не изстрелваха нито куршум и рядко чуваха изстрел. Петдесетте хиляди имена на загиналите от Мемориалната стена до Езерото за размисъл във Вашингтон с няколко изключения идваха от останалите десет процента. Въпреки втората армия от виетнамски готвачи, перачи и миячи на съдове, пак бяха нужни девет войници в тила, за да може един в джунглата да се мъчи да спечели войната.
— Къде си разпределен? — попита ефрейторът.
— В Първи сапьорен батальон, Голямата червена.
Шофьорът нададе писък като изплашен прилеп.
— Извинявай. Избързах. Това е Лай Ке. Върхът на Железния триъгълник. По-добре ти, отколкото аз, приятел.
— Толкова ли е кофти?
— Представата на Данте за ада, готин.
Декстър никога не беше чувал за Данте и реши, че е от друго поделение. Той сви рамене.
От Сайгон до Лай Ке имаше път — магистрала 13 през Фу Куонг, на север по източната страна на Триъгълника до Бен Кат и после още двайсет и пет километра нататък. Само че не беше особено благоразумно човек да ги изминава без брониран ескорт, а дори и със — никога нощем. Районът бе покрит с гъсти гори и гъмжеше от виетконгски засади. Кал Декстър пристигна с хеликоптер в грамадния охраняем лагер на Първа пехотна дивизия, Голямата червена. Той отново метна мешка на рамо и помоли да го упътят към щаба на Първи сапьорен батальон.
По пътя мина покрай автопарка и видя нещо, което го накара да ахне. Кал спря един войник и попита:
— Какво е онова там, по дяволите?
— Свински зъби — лаконично отвърна войникът. — За разчистване на терен.
Заедно с хавайската Двайсет и пета пехотна дивизия, „Тропическа мълния“, Голямата червена се опитваше да се справи с най-опасния район на целия полуостров — Железния триъгълник. Растителността беше толкова гъста, толкова непроходима за нашествениците и толкова благоприятна за партизаните, че нямаше друг начин, освен да разчистват самата джунгла.
За тази цел бяха създадени две ужасяващи машини. Едната бе танкодозерът, среден танк М–48 с гребло на булдозер отпред. Със спуснато гребло танкът се справяше с разчистването, докато бронираният купол защитаваше екипажа. Много по-голям обаче беше римският плуг, или свинските зъби.
Това бе ужасно чудовище, ако си храст, дърво или скала. Шейсеттонната верижна машина Д7Е имаше специално произведено заоблено гребло, чийто изпъкнал долен ръб от закалена стомана можеше да разцепи дърво с еднометров дънер.
Шофьорът седеше в кабина, разположена най-отгоре и защитена от „решетка против главоболие“ срещу падащи останки и от бронирани стени срещу снайперистки куршуми и партизански атаки.
„Римското“ име нямаше нищо общо със столицата на Италия, а с Рим, Джорджия, където беше произведено чудовището. И предназначението на римския плуг бе да прави всяка територия, която привлече вниманието му, неизползваема като скривалище за Виетконг.
Декстър отиде в щаба на батальона, отдаде чест и се представи.
— Добро утро. Младши сержант Калвин Декстър се явява на служба. Аз съм новият шофьор на свинските зъби.
Лейтенантът зад бюрото уморено въздъхна. Наближаваше краят на едногодишния му мандат. Той категорично бе отказал да го удължи. Мразеше тази страна, невидимия, но пагубен Виетконг, зноя, влагата, комарите и факта, че интимните му части и задникът му пак са покрити с парещ обрив. Температурата минаваше трийсет и два градуса и най-малко му трябваше някакъв шегаджия.