Обаче Кал Декстър беше упорит младеж. Той не го остави на мира и след две седмици получи своя римски плуг. Първия път, когато излезе с него, един по-опитен шофьор се опита да му даде съвет. Декстър го изслуша, покатери се във високата кабина и потегли на съвместна операция с пехотна поддръжка. Той управляваше исполинската машина по свой начин, различен от другите. По-добър.
Така привлече вниманието на един лейтенант, също сапьор, който като че ли нямаше никакви задължения — тих младеж, който почти не разговаряше и много наблюдаваше.
— Бива го — след седмица си каза офицерът. — Самонадеян е, самотник е и е способен. Да видим дали лесно го хваща шубето.
Едрият картечар нямаше абсолютно никаква причина да се заяжда с много по-дребния шофьор, ала го правеше. На третия път, когато се сблъска с младши сержанта от Ню Джърси, се стигна до удари. Не явно. В нарушение на устава. Но зад столовата имаше открит участък. Уговориха се да разрешат противоречията си с юмруци след залез слънце.
Срещнаха се на светлината на автомобилни фарове, заобиколени от стотина войници, които правеха облози, главно за по-едрия мъж. Общо взето, се смяташе, че ще присъстват на повторение на юмручния бой между Джордж Кенеди и Пол Нюман в „Непокорния Люк“. Грешаха.
Никой не спомена за боксовите правила, затова по-дребният съперник се приближи до картечаря, избегна първото му съкрушително замахване и силно го ритна под капачката на коляното. Като обикаляше окуцелия си противник, шофьорът му нанесе два удара в бъбреците и заби коляно в слабините му.
Когато главата на другия се изравни с ръката му, той го удари със средното кокалче на десния си юмрук по лявото слепоочие и го повали в безсъзнание.
— Ти не се биеш честно — заяви войникът, който държеше облозите, когато Декстър протегна ръка за печалбата си.
— И затова спечелих — отвърна Кал.
Извън светлия кръг офицерът кимна на двамата военни полицаи до него и те се отправиха да извършат ареста. По-късно куцащият картечар си получи обещаните двайсет долара.
Наказанието беше трийсет дни в пандиза, главно защото отказа да назове своя противник. Той спа идеално на нара в килията и още спеше, когато някой започна да прокарва метална лъжица по решетките. Беше се разсъмнало.
— Ставай, войнико — разнесе се нечий глас. Декстър се събуди, смъкна се от нара и застана мирно. Мъжът носеше лейтенантска сребърна лентичка на яката.
— Трийсет дни тук са страшна скука — каза офицерът.
— Ще оцелея, господин лейтенант — отвърна бившият младши сержант, сега разжалван отново в редник.
— А можеш веднага да излезеш.
— Струва ми се, че има някаква уловка.
— Има, да. Ще оставиш големите чекиджийски играчки и ще дойдеш в моята група. Така ще разберем дали те бива толкова, колкото си мислиш.
— И каква е вашата група?
— Викат ми Плъх номер шест. Идваш ли?
Офицерът се подписа за освобождаването на арестанта и те отидоха да закусват в най-малката и най-недостъпна столова в цялата Първа дивизия. Никой не можеше да влезе без разрешение и в момента там се допускаха само четиринадесет души. Декстър стана петнайсетият, ала след седмица щяха да станат тринайсет, тъй като загинаха още двама.
На вратата на „колибата“, както наричаха малкия си клуб, имаше странна емблема. Тя изобразяваше изправен гризач с озъбена муцуна, език с форма на фалос, пистолет в едната ръка и бутилка алкохол в другата. Декстър беше постъпил при тунелните плъхове.
От шест години постоянно менящият се личен състав на тунелните плъхове вършеше най-мръсната, най-опасната и определено най-страшната работа във виетнамската война. И все пак тяхната дейност бе толкова секретна и броят им — толкова малък, че повечето хора днес, дори американците, едва ли са чували за тях.
През целия период бяха не повече от триста и петдесет: малка бойна част в сапьорния батальон на Голямата червена и също толкова голяма група от Тропическата мълния (Двайсет и пета дивизия). Сто от тях така и не се завърнаха у дома. Други стотина бяха замъкнати с крясъци, за да бъдат подложени на психотерапия и никога повече да не влязат в бой. Останалите се прибраха в Щатите и тъй като по природа бяха затворени, мълчаливи самотници, рядко споменаваха какво са вършили.
Дори САЩ, които обикновено не се срамуваха от своите военни герои, не им връчваха медали и не поставяха плочи в тяхна чест. Те бяха дошли отникъде, бяха свършили каквото трябва и пак бяха потънали в забвение. И всичко това започна с набодения задник на един сержант.
САЩ не бяха първите нашественици във Виетнам, а само последните. Предшественици на американците бяха французите, които бяха колонизирали трите провинции Тонкин (Северен Виетнам), Анам (Централен Виетнам) и Кохинхин (Южен Виетнам), наред с Лаос и Камбоджа.