Но през 1942-ра японците прогониха французите и след разгрома на Япония през 1945-та виетнамците повярваха, че най-после са се обединили и освободили от чуждо господство. Французите имаха други идеи и се завърнаха. Главен борец за независимост (отначало имаше и други) беше комунистът Хо Ши Мин. Той създаде виетнамската съпротивителна армия и виетнамците отново излязоха в джунглата. И щяха да останат там докогато трябва.
Твърдина на съпротивата бе гъсто залесеният селскостопански район на северозапад от Сайгон, който стигаше до камбоджанската граница. Французите насочиха натам цялото си внимание (както по-късно щяха да направят и американците) и пращаха последователни наказателни експедиции. За да потърсят убежище, местните селяни не бягаха, а се окопаваха.
Те не разполагаха с техника, а само с мравешкото си усърдие, търпението си, познаването на местността и хитростта си. Освен това имаха мотики, лопати и кошници от палмови листа. Никой няма да изчисли колко милиона тона пръст са изкопани. Но те копаеха. Когато французите си отидоха след разгрома през 1954-та, целият Железен триъгълник представляваше лабиринт от шахти и тунели. И никой не знаеше за тях.
Дойдоха американците и поставиха правителство от министри, които виетнамците смятаха за марионетки на поредната колониална сила. Местните се върнаха в джунглата и отново поведоха партизанска война. И продължиха да копаят. До 1964 г. бяха прокопали триста и двайсет километра тунели, камери, проходи и скривалища, всички под земята.
Когато американците най-после започнаха да разбират какво има там долу, сложността на тунелната система ги смая. Шахтите бяха замаскирани така, че да са абсолютно невидими, освен от няколко сантиметра разстояние. Под земята имаше до пет нива галерии, като най-дълбоките бяха на петнайсет метра, свързани с тесни лъкатушни проходи, по които можеха да пълзят само виетнамци или дребни и жилави бели хора.
Равнищата бяха свързани с шахти, някои водещи нагоре, други — надолу. И те бяха замаскирани, за да приличат на слепи тунели. Имаше складове, монтажни пещери, спални, ремонтни работилници, трапезарии и даже болници. До 1966-та долу можеше да се скрие цяла бригада, но до офанзивата „Тет“ нямаше нужда от толкова много хора.
Проникването на агресори в тунелите се обезкуражаваше. Ако откриеха вертикална шахта, на дъното спокойно можеше да има хитроумен капан. Нямаше смисъл да стрелят в проходите — посоката се променяше през няколко метра и куршумите се забиваха в стените.
Не вършеше работа и динамитът — в мастиленочерния подземен лабиринт имаше десетки галерии, но само местните ги знаеха. Не помагаше и газ — виетнамците използваха водни „запушалки“, като в тръба на тоалетна.
Мрежата минаваше под джунглата — почти от предградията на Сайгон до камбоджанската граница. На други места също имаше тунели, но не можеха да се сравняват с тунелите на Ку Чи по името на най-близкия град.
След мусона латеритната глина ставаше пластична, лесно се копаеше и се изнасяше с кошове. Когато изсъхнеше, ставаше твърда като бетон.
След убийството на Кенеди от пролетта на 1964-та започнаха да пристигат много повече американци, при това вече не като инструктори, а като бойци. Те разполагаха с численост, оръжие, машини, огнева мощ — и не улучваха нищо. Не улучваха нищо, защото не откриваха нищо, само по някой случаен труп на партизанин от Виетконг, ако извадеха късмет. Ала даваха жертви и броят им започна да расте.
Отначало беше по-удобно да предполагат, че денем партизаните са селяни, скрити сред милионите в черни носии, които нощем излизат в джунглата. Но защо даваха много жертви и денем, а нямаше по кого да отвърнат на огъня? През януари 1966-та Голямата червена реши веднъж завинаги да прочисти Железния триъгълник.
Започнаха от единия край, разгърнаха се и продължиха напред. Имаха достатъчно боеприпаси да унищожат Индокитай. Стигнаха до другия край и не намериха никого. В тила им откриха снайперистки огън и американците дадоха пет жертви. Противникът им имаше само стари съветски карабини, но куршумът в сърцето си беше куршум в сърцето.
Войниците се върнаха по същия път. Нищо, никакъв враг. Понесоха още жертви, винаги в тил. Намериха няколко лисичи дупки, едно-две противовъздушни убежища. Празни. Пак ги обстреляха снайперисти, ала нямаше тичащи фигури в мрака, по които да открият огън.
На четвъртия ден сержант Стюарт Грийн, на когото вече му беше писнало, както и на другарите му наоколо, седна да си почине. След две секунди той скочи на крака, като се държеше за задника. Огнени мравки, скорпиони, змии — във Виетнам имаше всевъзможни гадини. Сержантът бе убеден, че е ужилен или ухапан. Ала всъщност се беше убол на гвоздей. Гвоздеят бе забит в рамка, която представляваше тайна врата на шахта, водеща право надолу в мрака. Американската армия беше открила къде изчезват снайперистите. Цели две години бяха крачили над главите им.