От разстояние не бяха в състояние да се бият с партизаните, които живееха и се криеха в подземния мрак. Обществото, което след три години щеше да прати двама души на Луната, не разполагаше с техника за тунелите на Ку Чи. Имаше само един начин да влязат в бой с невидимия враг.
Някой трябваше да се съблече по тънки памучни панталони и въоръжен с пистолет, нож и фенер, да се спусне в този мастиленочерен, зловонен, душен, непознат, некартографиран, осеян с капани, гибелен, ужасно тесен лабиринт от проходи и да убива очакващите го партизани в собственото им леговище.
Намериха се малцина, особен вид хора. Едрите здравеняци бяха безполезни. Онези деветдесет и пет процента, които страдаха от клаустрофобия, бяха безполезни. Големите усти, перковците, самохвалковците бяха безполезни. Вършеха работа затворените, тихите, скромните, сдържани мъже, често самотници в своите бойни части. Те трябваше да са много хладнокръвни, даже студени, да притежават ледени нерви и да не се поддават на паника — истинския враг под земята.
Военната бюрокрация, която никога не се смущава да използва десет думи, когато стигат и само две, ги нарече „специалисти по проучване на тунели“. Самите те се наричаха „тунелни плъхове“.
Когато Кал Декстър пристигна във Виетнам, те съществуваха от три години, единствената част, чиито бойци до един бяха наградени с Алени сърца (за раняване в бойни действия).
Наричаха сегашния си командир Плъх номер шест. Всеки си имаше номер. Щом постъпеха, те започваха да странят от другите, които се отнасяха към тях със страхопочитание — като към хора, осъдени на смърт.
Плъх номер шест беше познал. Със своите смъртоносни юмруци и крака, очи на Пол Нюман и железни нерви, жилавото дребно хлапе от строежите в Ню Джърси бе роден плъх.
Той го заведе в тунелите на Ку Чи и след час разбра, че новобранецът е по-добър боец от него. Двамата станаха партньори под земята, където нямаше чинове и устави, и в продължение на почти два мандата се сражаваха и убиваха в мрака, докато Хенри Кисинджър не се срещна с Ле Дук То3 и не се договори Америка да напусне Виетнам. След това вече нямаше смисъл.
За останалите от Голямата червена двамата се превърнаха в легенда, която се разказваше само шепнешком. Офицерът беше Язовеца, а новопроизведеният сержант — Къртицата.
5.
Тунелният плъх
В армията само шест години разлика във възрастта между двама млади мъже може да изглежда като цяло поколение. По-възрастният е почти като баща. Така беше с Язовеца и Къртицата. Двайсет и пет годишният офицер бе шест години по-възрастен. Нещо повече, той произхождаше от друга социална среда с далеч по-добро образование.
Родителите му бяха специалисти. След гимназията той в продължение на година беше обикалял Европа, бе видял древна Гърция и Рим, историческа Италия, Германия, Франция и Великобритания.
Четири години беше следвал гражданско и машинно инженерство, след което го бяха взели в казармата. И той бе пожелал да служи три години, в резултат на което го бяха пратили направо в офицерската школа във Форт Белвоар, Вирджиния.
По онова време Форт Белвоар бълваше стотици младши офицери месечно. Девет месеца след постъпването си Язовеца бе произведен в лейтенант, готов да стане старши лейтенант при пристигането си в Първи сапьорен батальон на Голямата червена във Виетнам. И него привлякоха по подобен начин при тунелните плъхове и заради чина си скоро стана Плъх номер шест, след като предшественикът му си замина. Оставаха му девет месеца от задължителния едногодишен мандат във Виетнам, два месеца по-малко, отколкото на Декстър.
Ала след месец стана ясно, че щом влязат в тунелите, двамата разменят ролите си. Язовеца отстъпваше мястото си на Къртицата и приемаше, че младежът, който години наред бе събирал опит из улиците и строежите на Ню Джърси, притежава нюх за опасността, за безшумната заплаха, която дебне зад следващия ъгъл, за мириса на капана — нюх, с който не можеше да се сравнява никакво висше образование и който можеше да спаси живота им.
Преди двамата да пристигнат във Виетнам, във върховното командване на САЩ бяха разбрали, че опитите за взривяване на тунелната система са загуба на време. Сухият латерит бе прекалено твърд, комплексът беше прекалено обширен. Постоянно менящата се посока на тунелите означаваше, че експлозивните сили стигат само до ъгъла, а това не бе достатъчно.
3
Ле Дук То (1911–1990) — виетнамски политик, ръководител на южновиетнамската съпротива и участник в Парижките мирни конференции (1968–1972). — Б.пр.