Бяха правени опити за наводняване на тунелите, но водата само се просмукваше в подовете. Поради водните тапи нямаше успех и обгазяването. Така стигнаха до извода, че единственият начин да влязат в бой с врага е да се спуснат долу и да потърсят щаба на цялата виетконгска Бойна зона „С“.
Смяташе се, че той е там някъде долу, между южния връх на Железния триъгълник при сливането на реките Сайгон и Ти Тин и гората Бой Лой на камбоджанската граница. Да открият този щаб, да унищожат висшите кадри, да се доберат до огромното количество разузнавателна информация, която трябва да се пазеше долу — това беше целта и ако можеше да се постигне, нямаше да има цена.
Всъщност щабът се намираше под гората Хо Бо — хълмист район край брега на река Сайгон. Така и не го намериха. Ала всеки път щом танкодозерите или римските плугове откриеха нов вход на тунел, плъховете се спускаха в ада и продължаваха да търсят.
Входовете винаги бяха вертикални и това пораждаше първата опасност. Да се спуснеш надолу с краката означаваше да оголиш долната половина на тялото си пред всеки партизанин, който чакаше в страничния тунел. Той с радост щеше да забие острото си като игла бамбуково копие дълбоко в слабините или корема на увисналия войник, преди да потъне заднешком в мрака. Докато измъкнеха берящия душа американец горе, с опиращо в стените копие и разкъсващ вътрешностите му отровен връх, вероятността за оцеляване бе минимална.
Да се спуснеш надолу с главата означаваше да рискуваш копието, щикът или изстреляният от упор куршум да прониже гърлото ти.
Най-безопасният начин, изглежда, беше да се спускаш бавно, докато останат около метър и половина, после светкавично да скочиш и да стреляш при най-слабото движение в тунела. Ала на дъното на шахтата можеше да има яма с подострени бамбукови пръчки, замаскирана с клони и листа. Върховете на копията също бяха намазани с отрова. Те преминаваха през подметките на кубинките, през ходилото и излизаха от горната му страна. Тъй като бяха извити като рибарски куки, не можеха да се извадят лесно. Малцина оцеляваха и от тях.
Щом войникът влезеше в тунела и започнеше да пълзи напред, опасността можеше да е партизанин, застанал зад следващия ъгъл, но в повечето случаи имаше капани. Те бяха различни, изключително изобретателни и трябваше да се обезвредят, преди човек да продължи навътре.
Някои ужасии изобщо не се нуждаеха от партизани. Плодният и чернобрадият гробничен прилеп живееха в пещери и денем се криеха в тунелите. Както и гигантските паяци-раци, които толкова гъсто покриваха стените, че глината сякаш се движеше сама. Още по-многобройни бяха огнените мравки.
Те не бяха смъртоносни — тази чест се падаше на бамбуковата змия, чието ухапване означаваше смърт за трийсет минути. Капанът обикновено представляваше еднометрово бамбуково стъбло, забито в тавана и щръкнало надолу под ъгъл. Отворът му се подаваше на не повече от два сантиметра.
Змията бе вътре в тръбата, с главата надолу, затворена и разярена. Долният край на бамбука беше запушен с лико, през което минаваше рибарска корда. Тя минаваше през дупка в чеп на стената и после в чеп по средата на тунела. Ако пълзящият американец докоснеше кордата, тя отпушваше бамбуковата тръба над него и змията падаше върху тила му.
Имаше и плъхове, истински плъхове. Те бяха намерили истински рай в тунелите и яростно се размножаваха. Също както американците никога не оставяха ранен и даже труп под земята, партизаните мразеха да оставят жертвите си на повърхността, за да ги открие противникът и да ги включи в статистиката на убитите. Пренасяха мъртвите партизани долу, погребваха ги в стените в ембрионална поза и замазваха гробовете с мокра глина.
Ала тънкият глинен слой не можеше да спре плъховете. Те имаха неограничен източник на храна и ставаха големи колкото котки. И все пак партизаните живееха долу седмици и дори месеци наред, предизвиквайки американците да слязат в техните владения, да ги намерят и да се сражават с тях.
Хората, които го правеха и оцеляваха, свикваха със смрадта и ужасяващите форми на живот. Там винаги бе горещо, лепкаво, тясно и тъмно. И вонеше. Партизаните трябваше да удовлетворяват физическите си нужди в пръстени делви и след като ги напълнеха, ги заравяха в пода. Но плъховете ги изравяха.
Тунелните плъхове, които идваха от най-тежко въоръжената страна на света, трябваше да захвърлят цялата техника и да се върнат към времената на първобитния човек. Боен нож, пистолет, фенер, резервен пълнител и две резервни батерии — там долу нямаше нужда от нищо повече. Понякога можеше да се използва ръчна граната, но те бяха опасни, дори смъртоносни за този, който ги хвърляше. В тясното пространство гърмежът можеше да му спука тъпанчетата, ала още по-страшно бе това, че експлозията изсмукваше целия кислород на стотици метри наоколо. Човек можеше да умре, преди отвън да проникне още въздух.