Повечето американци не разбираха метаморфозата, настъпила между 1951-ва и 2001-ва, затова се преструваха, че нищо не се е случило, и приемаха учтивата маска на Третия свят за чиста монета.
Нима Чичо Сам не се бе опитал да проповядва демокрацията срещу тиранията? Нима не беше дал най-малко трилион долара помощи? Нима през изминалите пет десетилетия не бе изсипвал достатъчно средства за военната защита на Западна Европа? Какво оправдаваше ненавистта на демонстрантите, обсажданите посолства, изгаряните знамена, изпълнените с омраза лозунги?
В края на 60-те години, когато положението във Виетнам все повече се влошаваше и започваха вълненията, в Лондон му го обясни един стар британски шпионин.
— Скъпо мое момче, ако бяхте слаби, нямаше да ви мразят. Ако бяхте бедни, нямаше да ви мразят. Не ви мразят въпреки многото милиарди долари — мразят ви заради многото милиарди долари.
Старецът посочи към Гросвийнър Скуеър, където леви политици и брадати студенти замеряха посолството с камъни.
— Те не мразят родината ти, защото тя напада тяхната — а защото я защитава. Никога не се стремете към популярност. Можеше да бъдете господари или да ви обичат, но никога и двете. Чувствата към вас са десет процента искрено несъгласие и деветдесет процента завист.
Никога не забравяйте две неща. Никой никога не прощава на своя закрилник. Не съществува по-силна омраза от тази към собствения ти благодетел.
Старият шпионин отдавна бе мъртъв, ала Девъроу беше виждал истината на неговия цинизъм в петдесетина столици. Независимо дали му харесваше, родината му бе най-могъщата страна в света. Някога римляните бяха имали тази съмнителна чест. Те бяха отвръщали на омразата с безпощадната сила на оръжието.
Преди сто години над света беше господствала Британската империя. Тя бе отвръщала на омразата с апатично презрение. Сега силата беше на страната на американците и те тършуваха из съвестта си, за да открият къде са сбъркали. Йезуита таен агент отдавна бе решил. В защита на родината си той щеше да направи каквото според него се налагаше. Някой ден щеше да иде при своя Създател и да му поиска прошка.
Когато стигна в офиса си, Кевин Макбрайд го чакаше с мрачно изражение.
— Нашият приятел се обади. Гневен е и се е паникьосал. Мисли, че го дебнат.
Девъроу се замисли — не за човека, който се оплакваше, а за Флеминг във ФБР.
— Да върви по дяволите — каза той. — Проклет да е. Не вярвах, че ще успее — поне не толкова бързо.
22.
Полуостровът
Между едно охранявано имение на брега на република Сан Марино и офиса на Макбрайд имаше обезопасена компютърна връзка. Също като Уошингтън Лий, тя се основаваше на системата за пълна анонимност (ПА) — разликата беше, че тази връзка се използваше от упълномощени лица.
Девъроу прочете целия текст на съобщението от юг. Явно го бе писал шефът на сигурността на имението, южноафриканецът Ван Ренсберг. Прекалено официалният английски издаваше човек, който го използва като втори език.
Смисълът беше съвсем ясен. Описваше се пайпърът от предишната сутрин — двукратното му преминаване на изток към Френска Гвиана и обратно след двайсет минути. Съобщаваше се за отражението на слънцето в обектив на фотоапарат на десния прозорец и дори се посочваше регистрационният номер.
— Провери този самолет, Кевин. Интересува ме кой е собственикът, кой го използва, кой го е пилотирал вчера и кой е бил пътникът. И по-бързо.
В анонимния си бруклински апартамент Кал Декстър беше проявил седемдесет и двата заснети кадъра и ги бе увеличил, доколкото е възможно, без да замъгли образа. От същите оригинални негативи той извади диапозитиви, за да може да ги прожектира на голям екран за по-внимателно проучване.
От снимките направи стенна карта, дълга колкото дневната и висока от пода до тавана. Той часове наред се взира в стената, като от време на време сверяваше някой детайл със съответния диапозитив. Всеки диапозитив разкриваше по-добре и по-ясно детайла, ала само на стенната карта се виждаше целият обект. Човекът, който ръководеше проекта, бе хвърлил милиони и беше превърнал този някога пуст полуостров в страховита крепост.
Природата му бе помогнала. Това място напълно се различаваше от влажната джунгла във вътрешността, която покриваше по-голямата част от малката република. Полуостровът се вдаваше в морето като триъгълно острие на кама, защитен откъм сушата с хълмиста верига, преди милиони години издигната от някаква първична сила.
Веригата минаваше по цялата широчина на сушата и в двата края потъваше в синята вода с вертикални скали. Никой не можеше да заобиколи хълмовете и да проникне от джунглата на полуострова.