— От Горица са, селце на около шест километра оттук. Ходил съм там.
— Какво се е случило?
Фадил продължи да говори на местния диалект. Момичето промълви нещо и избухна в сълзи.
— Дошли някакви мъже, сърби, паравоенни.
— Кога?
— Снощи.
— Какво се е случило?
Фадил въздъхна.
— Селото беше съвсем малко. Четири семейства, двайсетина възрастни, може би дванайсет деца. Вече ги няма, всички са мъртви. Когато започнала стрелбата, родителите им извикали да избягат. И те избягали в мрака.
— Сираци ли са? Всички?
— Всички.
— Господи, каква страна. Трябва да ги качим на ландкрузъра и да ги свалим в долината — каза американецът.
Изведоха децата, всяко вкопчено в ръчичката на следващото по възраст в редицата, от плевника на яркото пролетно слънце. Пееха птици. Долината беше красива.
В края на гората видяха мъжете. Бяха десетима, с две руски газки в камуфлажни цветове. И мъжете бяха в камуфлажна униформа. Въоръжени до зъби.
Три седмици по-късно, след като провери в пощенската кутия, но за пореден ден не намери писмо, госпожа Ани Коленсо набра един телефонен номер в Уиндзор, Онтарио. Вдигнаха на второто иззвъняване. Тя позна гласа на личната секретарка на баща си.
— Здрасти, Джийн. Татко там ли е?
— Разбира се, госпожо Коленсо. Веднага ще ви свържа.
3.
Магнатът
В сграда „А“ живееха десет млади пилоти, други осем бяха в съседната сграда „Б“. На светлозелената трева на пистата бяха изкарани два-три самолета „Хърикейн“ с техния отчетлив гърбав силует, дължащ се на изпъкналостта зад кабината. Машините не бяха нови и кръпките по корпусите им показваха местата на бойните рани, получени в небето над Франция през предишните две седмици.
Настроението в спалните помещения не можеше да контрастира повече на топлото лятно слънце, което грееше на 25 юни 1940 г. при Колтишол фийлд, Норфък, Англия. Настроението на мъжете от 242 ескадрила на Кралските военновъздушни сили, известна просто като Канадската ескадрила, никога не беше било по-лошо, при това основателно.
Двеста четирийсет и втора воюваше едва ли не от първия изстрел на Западния фронт. Бяха водили изгубената битка за Франция от източната граница до брега на Ламанша. С настъплението на мощната Хитлерова военна машина, която бе изтласкала френската армия настрани, пилотите, опитващи се да спрат пороя, заварваха базите си евакуирани, докато те са били във въздуха. Трябваше да се снабдяват с храна откъдето намерят, същото се отнасяше за квартирите, резервните части и горивото. Всеки войник, който някога е участвал в отстъпление, знае, че най-подходящото прилагателно е „хаотичен“.
Базирани оттатък Ламанша в Англия, те бяха водили втората битка над пясъците на Дюнкерк, докато британската армия се опитваше да спаси всичко, което можеше да плава, обратно в родината, чиито скали мамещо се белееха отвъд спокойното море.
Когато английските войници напуснаха онзи ужасен бряг и последните защитници попаднаха в германски плен за пет години, канадците бяха изтощени. Те бяха дали ужасни жертви: девет убити, трима ранени, трима свалени и взети в плен.
Три седмици по-късно те все още бяха базирани в Колтишол, без резервни части и инструменти, които бяха изоставени във Франция. Командирът на ескадрилата „папа“ Гобиъл беше болен от седмици и нямаше да се завърне на поста си. И все пак британците им бяха обещали нов командир, когото очакваха всеки момент.
Измежду хангарите се появи малка открита спортна кола и спря до двете дървени спални помещения. От нея с известна трудност слезе някакъв мъж. Никой не излезе да го посрещне. Той тромаво закрачи към сграда „А“. След няколко минути излезе оттам и се запъти към сграда „Б“. Канадските пилоти го наблюдаваха през прозорците, озадачени от олюляващата му се походка с разкрачени крака. Вратата се отвори и той се появи на прага. На раменете си носеше пагони на командир на ескадрила. Никой не се изправи.
— Кой е най-старши тук? — гневно попита мъжът.
Един набит канадец се изправи на няколко метра от Стив Едмънд, който се беше отпуснал на стола си и разглеждаше новодошлия през синия тютюнев дим.
— Май че съм аз — отвърна Стан Търнър. Това бе още в началото. По онова време Стан Търнър вече имаше два потвърдени свалени самолета в сметката си, но щеше да ги закръгли на четиринайсет и затова щеше да получи цяла фуражка медали.
Британският офицер с гневни сини очи се завъртя на пети и се заклатушка към един от самолетите на пистата. Канадците се измъкнаха от спалните помещения, за да го гледат.
— Не вярвам на очите си — прошепна Джони Лата на Стив Едмънд. — Копелетата са ни пратили безног командир.