Откъм сушата хълмовете плавно се издигаха от крайбрежната равнина и покритите им с гъста растителност склонове достигаха височина тристатина метра. Откъм морето склонът се превръщаше в шеметна урва, лишена от всякаква зеленина, или от природата, или от човешка ръка. Всеки от имението лесно щеше да види с бинокъл, ако някой се опиташе да се спусне по забранената страна.
Имаше само един проход. Тесен път, който идваше от континента, лъкатушеше и се спускаше по склона, за да стигне до имението. На пътя бе поставена бариера с къщичка за пазача, която Декстър със закъснение беше видял, докато бе снимал от прозореца на самолета.
Той се зае да направи списък на екипировката, която щеше да му трябва. Нямаше проблем да проникне вътре. Само че щеше да е почти невъзможно да излезе, водейки обекта със себе си, и да преодолее малката армия, охраняваща имението.
— Регистрацията е на чартърна фирма в Джорджтаун, Гвиана. Има само един самолет — съобщи същата вечер Кевин Макбрайд. — Казва се „Лоурънс Еро Сървисиз“ и е собственост на Джордж Лоурънс, гражданин на Гвиана. Изглежда напълно законна, от ония, дето обслужват чужденците, които искат да разгледат вътрешността… или в този случай крайбрежието.
— Тоя господин Лоурънс има ли номер? — попита Девъроу.
— Естествено. Ето.
— Опита ли се да се свържеш с него?
— Не. Линията нямаше да е обезопасена. Пък и защо да разговаря за клиента си с някакъв непознат по телефона? Можеше просто да съобщи на клиента.
— Прав си. Ще трябва да отидеш там. Вземи пътнически самолет. Кажи на Касандра да ти направи резервация за първия възможен полет. Намери господин Лоурънс. Плати му, ако се наложи. Разбери кой е нашият любопитен приятел с фотоапарата и защо е бил там. Имаме ли бюро в Джорджтаун?
— Не, наблизо. В Каракас.
— Поддържай връзка оттам. Аз ще предупредя шефа на бюрото.
Погледът на Кал Декстър се плъзна от сипеите към вътрешността на полуострова, известен просто като Ел Пунто. В подножието на хълма минаваше писта, която заемаше две трети от цялата хиляда и петстотинметрова широчина. Откъм имението имаше телена ограда, която обикаляше цялото летище заедно с хангара, работилниците, цистерната, сградата с генератора и така нататък.
С помощта на два компаса и като изчисли, че дължината на хангара е трийсет метра, Декстър се зае да пресмята и да обозначава разстоянията между отделните точки. Нивите обхващаха площ от около хиляда и двеста хектара. Беше ясно, че дългите векове на навяван от вятъра прах и птичият тор са образували богата почва, защото американецът виждаше пасящите стада и обилната реколта. Хората, които бяха създали Ел Пунто, си бяха осигурили пълно самозадоволяване зад веригата от хълмове и океана.
Проблемът с напояването се решаваше от поток, който извираше в подножието на хълмовете, течеше през имението и се изливаше с водопад в морето. Той можеше да идва само от високото плато на континента и да минава по подземен канал под защитната стена. Декстър си отбеляза: „Да проникна в имението с плуване?“ По-късно щеше да задраска тези думи. Щеше да е безумно да се опита да влезе по непознат подземен тунел. Спомняше си ужаса при пропълзяването през водните капани в тунелите на Ку Чи, а те бяха дълги само по няколко метра. Този можеше да е цели километри, а Декстър дори не знаеше къде започва.
Близо до пистата зад телената ограда видя село с около петстотин малки бели колиби. Имаше черни улички, няколко по-големи постройки, навярно трапезарии, и малка черква. Странно, макар че мъжете бяха на нивите, по улиците не се мяркаха жени и деца. Нямаше градини, нито добитък. По-скоро приличаше на затворническа колония. Може би онези, които обслужваха търсения от него човек, нямаха голям избор.
Насочи вниманието си към сърцето на имението. То се състоеше от нивите, плевниците, хамбарите и още едно село с ниски бели къщи. Отпред стоеше униформен мъж, което показваше, че това е казарма за охраната и надзирателите. По вида, броя и големината на постройките можеше да се предположи, че само стражите са стотина. Имаше пет по-големи вили с градини, явно за висшите офицери и пилотите.
Снимките и диапозитивите бяха изпълнили предназначението си, ала му трябваха още две неща. Триизмерност и информация за рутинните процедури. За първото щеше да има нужда от макет на целия полуостров, а за второто — дни на безшумно наблюдение.
Кевин Макбрайд излетя на другата сутрин от вашингтонското летище „Дълес“ с директен полет за Джорджтаун, Гвиана. Кацна в два следобед. Формалностите на летището не отнеха много време и тъй като носеше само малък сак за едно пренощуване, скоро вече пътуваше с такси.