Лесно намери „Лоурънс Еро Сървисиз“. Малкият офис на фирмата се намираше на задна уличка близо до Уотърлу Стрийт. Американецът почука няколко пъти, ала не получи отговор. От влажния зной ризата му започваше да мокрее. Той се вторачи през прашния прозорец и отново почука.
— Няма никой, приятел — разнесе се услужлив глас зад него. Човекът бе стар и кокалест — той седеше на сянка през няколко врати от там и си вееше с палмови листа.
— Търся Джордж Лоурънс — каза Макбрайд.
— Англичанин ли си?
— Ъхъ. Американец.
Старецът се замисли над отговора му, като че ли чартърният пилот Лоурънс избираше клиентите си строго по националност.
— Приятел ли ти е?
— Не. Искам да наема самолета му.
— Няма го от вчера — осведоми го старецът. — Откакто го отведоха.
— Кой го отведе, приятелю?
Старецът сви рамене, сякаш отвличането на съседи беше нещо обичайно.
— Полицията ли?
— Не. Не бяха от полицията. Бяха бели. Дойдоха с кола под наем.
— Туристи… клиенти?
— Възможно е — отвърна местният. После му хрумна нещо. — Провери на летището. Самолетът му е там.
След петнайсет минути плуващият в пот Кевин Макбрайд пътуваше обратно за летището. Потърси Джордж Лоурънс на гишето за частна авиация. Вместо това пред него се изправи Флойд Еванс. Инспектор Флойд Еванс от джорджтаунската полиция.
После пак го върнаха в центъра, този път с патрулна кола, и го въведоха в офис с работещ климатик, който бе като отдавна очаквана студена баня. Инспектор Еванс запрелиства паспорта му.
— Какво правите в Гвиана, господин Макбрайд? — попита той.
— Идвам на кратко проучвателно посещение с намерението по-късно да дойдем с жена ми на почивка — отвърна агентът.
— През август ли? Тук през август не се живее. Познавате ли господин Лоурънс?
— Ами, не. Имам един приятел във Вашингтон. Той ми даде името му. Каза, че можело да поискам да разгледам вътрешността. Господин Лоурънс бил най-добрият чартърен пилот в страната. Просто се отбих в офиса му, за да видя дали самолетът му е свободен. Нищо повече. Какво лошо съм извършил?
Инспекторът затвори паспорта и му го подаде.
— Пристигнали сте от Вашингтон днес. Това е ясно. Билетите ви и входният ви печат го доказват. От хотел „Меридиен“ потвърждават, че имате резервация за довечера.
— Вижте, инспекторе, все още не разбирам защо ме доведохте тук. Знаете ли къде мога да намеря господин Джордж Лоурънс?
— О, да. Да, той е в моргата на общинската болница. Трима мъже с взет под наем джип вчера го отвели от офиса му. Снощи го върнали и си заминали със самолет. Тия три имена говорят ли ви нещо, господин Макбрайд?
Той плъзна лист хартия по бюрото. Американецът прочете трите имена, за които знаеше, че са фалшиви, тъй като лично ги беше избрал.
— Не, съжалявам, нищо не ми говорят. Защо е в моргата господин Лоурънс?
— Защото призори го е намерил един продавач на зеленчуци, който идвал на пазара. Мъртъв в крайпътна канавка край града. По това време вие, естествено, още сте пътували насам.
— Ужасно. Не го познавам, но съжалявам.
— Така е. Ние изгубихме своя чартърен пилот. Господин Лоурънс изгуби живота си и случайно е изгубил осем нокътя. Офисът му е бил претърсен и всичките документи за клиентите му са взети. Какво според вас са искали похитителите му, господин Макбрайд?
— Нямам представа.
— Естествено, забравих. Вие сте просто търговски пътник, нали? В такъв случай ви съветвам да си заминете за Щатите, господин Макбрайд. Свободен сте.
— Тия хора са зверове — възрази Макбрайд по телефона от каракаското бюро. Разговаряше с Девъроу в Ленгли.
— Прибирай се, Кевин — нареди началникът му. — Аз ще попитам нашия приятел на юг дали е открил нещо.
Пол Девъроу отдавна си беше осигурил информатор във ФБР, тъй като никой в неговия бранш не можеше да има достатъчно източници на информация, а и Бюрото не изпитваше към него истинска братска любов, за да споделя всичко.
Той помоли своя „довереник“ да провери в архивната база данни за файлове, свалени от заместник-директора (Следствен отдел) Колин Флеминг, откакто бяха разпространили височайшето запитване за убитото в Босна момче. Един от документите се казваше „Отмъстител“.
Умореният и мърляв от пътя Кевин Макбрайд се прибра на другата сутрин. Безупречно облеченият Пол Девъроу бе в кабинета си в обичайния ранен час.
Той подаде на подчинения си някаква папка.
— Ето го — каза Йезуита. — Натрапникът. Разговарях с нашия приятел на юг. Естествено трима негови главорези са очистили чартърния пилот. И си прав. Наистина са зверове. Обаче в момента са важни за нас. Жалко, но неизбежно.