— Няма спор. Обаче въпреки това Морено трябва да постави летището под денонощно наблюдение. Онзи може да опита с частен самолет — отвърна Девъроу.
— Ще му кажа. После, морето. Има само едно пристанище: пак в Сан Мартин Сити. Там никога не пристават туристически кораби, само товарни, при това малко. Екипажите са източноазиатци, филипинци или креоли — ако се опита да влезе в страната открито като моряк или пътник, ще го спрат още преди да слезе на пристанището.
— Може да дойде по море с надуваема лодка.
— Възможно е, само че трябва да я купи или във Френска Гвиана, или в Суринам. Или да подкупи капитана на някой товарен кораб да го спуснат край брега. Може да пристигне от трийсетина километра, да пробие лодката и да я потопи. И после?
— Какво после? — измърмори Девъроу.
— Според мен той има нужда от екипировка, много екипировка. Къде ще слезе на сушата? По брега на Сан Мартин няма плажове, освен Бая. Там е пълно с богаташки вили, които през август се обитават и се охраняват от бодигардове, нощни пазачи и кучета.
Иначе брегът представлява непроходима джунгла, гъмжаща от змии и крокодили. Как ще мине оттам? Ако стигне до главния път изток-запад, къде ще отиде? Струва ми се, че това не е по силите даже на зелена барета.
— Възможно ли е да слезе направо на полуострова на нашия приятел?
— Не, Пол. Той е заобиколен отвсякъде със скали и силен прибой. Даже да се покатери по скалите с куки, кучетата ще чуят шума и ще го открият.
— Значи ще дойде по суша. Откъде?
Макбрайд отново посочи с показалец.
— Според мен от запад, от Суринам, с пътническия ферибот през река Комини до санмартинския граничен пункт. С кола и с фалшиви документи.
— Въпреки това ще му трябва санмартинска виза, Кевин.
— И ще я получи в Суринам, в едно от двете им консулства. Мисля, че това е логичният му избор, за да се сдобие с кола и виза.
— Сигурно вече имаш някакъв план.
— Суринамското посолство във Вашингтон и консулството в Маями. Ще му трябва виза и за Суринам. Искам да ми предават данните за всеки кандидат за виза, като се започне от миналата седмица. После ще проверявам всички в паспортния отдел на държавния департамент.
— Залагаш всичко на една възможност, Кевин.
— Не точно. Полковник Морено и неговите „Охос негрос“ ще покрият източната граница, летището, пристанището и брега. Аз обаче предпочитам да действам въз основа на предположението си, че нашият натрапник логично ще се опита да внесе цялата си екипировка с кола от Суринам. Това е най-оживеният входен пункт в Сан Мартин.
Девъроу се усмихна на испанския израз, използван от Макбрайд. Тайната полиция на Сан Мартин бе известна като „Черните очи“, защото те и техните извити покрай слепоочията черни очила всяваха ужас у местните.
Замисли се за огромните количества американски помощи, които отиваха в тази посока. Нямаше съмнение, че суринамското посолство ще им окаже пълно съдействие.
— Добре, харесва ми. Действай. Но побързай.
Макбрайд се озадачи.
— Краен срок ли имаме, шефе?
— По-кратък, отколкото предполагаш, приятелю.
Пристанището Уилмингтън в Делауеър е едно от най-големите и най-натоварените по източното крайбрежие на САЩ. Разположено в северния край на продълговатия Делауеърски залив, свързващ река Делауеър с Атлантическия океан, пристанището разполага с много километри защитени кейове, които освен големите океански лайнери подслоняват и хиляди по-малки товарни кораби.
Карибската корабна компания се занимаваше с товарите на десетки малки кораби и посещението на господин Роналд Проктър не изненада никого. Той бе дружелюбен, очарователен, убедителен и взетият му под наем пикап чакаше навън с натоварен отзад сандък.
Служителят, който прие поръчката, нямаше основание да се усъмни в нищо, още повече че в отговор на въпроса „Имате ли някакъв документ за самоличност, господине?“ клиентът му подаде паспорта си.
Паспортът му не само беше напълно редовен, но бе и дипломатически. Препоръчителните писма и заповедите за преместване от държавния департамент потвърждаваха, че Роналд Проктър, американски дипломат от кариерата, е назначен в посолството на САЩ в Парамарибо, Суринам.
— Имаме безплатна квота, естествено, обаче жена ми събира разни неща от всичките ни пътувания и с един контейнер надвишаваме лимита. Знаете ги жените. Божичко, как ги бива да купуват всевъзможни неща.
— На мен ли го казвате — съгласи се служителят. Почти нищо друго не може да сближи повече двама чужденци, отколкото оплакването от жените им. — Имаме кораб за Маями, Каракас и Парбо след два дни.