Той нарече суринамската столица със съкратеното й и по-често използвано име. Поръчката беше приета и платена. Сандъкът щеше да бъде натоварен на кораба след два дни и на 20-ти щеше да бъде стоварен в един склад на пристанището в Парамарибо. Тъй като бе дипломатически багаж, когато господин Проктър отидеше да си го прибере, нямаше да го проверяват на митницата.
Кевин Макбрайд показа картата си на висш служител от Централното разузнавателно управление във вашингтонското посолството на Суринам на Кънектикът Авеню 4301 и беше поканен от консулския служител, който издаваше визите. Това навярно не бе най-натовареното дипломатическо представителство в американската столица и всички молби за визи се обработваха от един човек.
— Според нас той е наркотрафикант и поддържа връзки с терористи — каза Макбрайд. — Досега е действал много предпазливо. Името му няма значение, защото със сигурност ще подаде молба с фалшив паспорт, ако изобщо го направи. Но ние смятаме, че може да се опита да се промъкне в Суринам през Гвиана и оттам да отиде при своите съучастници във Венецуела.
— Имате ли негова снимка? — попита консулът.
— Уви, още не — призна Макбрайд. — Точно с това се надявахме да ни помогнете, ако дойде тук. Имаме неговото описание.
Той му подаде лист хартия с кратко описание на петдесетинагодишен мъж, ръст между метър седемдесет и пет и метър и осемдесет, як, мускулест, сини очи и пясъчноруса коса.
Макбрайд си тръгна с ксерокси на деветнайсет молби за суринамски визи, подадени и удовлетворени през предишната седмица. След три дни всички бяха проверени — кандидатите се оказаха американски граждани, чиито данни и паспортни снимки в държавния департамент напълно съответстваха на молбите, подадени в суринамското консулство.
С други думи, тайнственият Отмъстител от досието, което Девъроу му беше наредил да запамети, все още не се бе появил.
Всъщност Макбрайд беше сбъркал консулството. Суринам не е голяма държава и определено не е богата. Тя има консулства във Вашингтон и Маями, а също в Мюнхен (но не и в германската столица Берлин) и още две в бившата колониална сила Холандия. Едното е в Хага, но по-голямото представителство е на Де Кусерстраат 11 в Амстердам.
И тъкмо в това консулство госпожица Амели Дикстра, холандка на служба в холандското външно министерство, прояви изключителна любезност към един кандидат за виза.
— Англичанин ли сте, господин Наш?
Паспортът, който държеше в ръка, показваше, че господин Хенри Наш наистина е англичанин, по професия бизнесмен.
— Каква е целта на посещението ви в Суринам? — попита госпожица Дикстра.
— Моята компания разработва нови туристически пазари, главно курортни хотели на морския бряг — поясни англичанинът. — Искам да видя дали има подходящи терени във вашата страна, хм, тоест в Суринам, преди да продължа с Венецуела.
— Трябва да се обърнете към министерството на туризма — посъветва го холандката, която никога не бе стъпвала в Суринам. Ако се съдеше по информацията за този маларичен бряг, с която се беше запознал Кал Декстър, подобно министерство най-вероятно щеше да е висша проява на оптимизъм за сметка на реализма.
— Точно така възнамерявам да постъпя веднага щом пристигна, уважаема госпожо.
Той помоли за ускоряване на процедурата, за да може да хване последния самолет, плати своите трийсет и пет гулдена, взе си визата и си тръгна. Всъщност неговият самолет не летеше за Лондон, а за Ню Йорк.
Макбрайд отново замина на юг, за Маями и Суринам. На летището в Парбо го чакаше автомобил, който го закара на изток при граничния пункт на река Комини. Хората от Охос негрос, които го придружаваха, просто прекараха колата пред опашката и без да плащат, се качиха на ферибота за Сан Мартин.
Докато прекосяваха реката, Макбрайд слезе от колата да погледа мудно течащата кафява мътилка, която се носеше към синьото море, ала облаците от комари и зноят го накараха да се върне в мерцедеса и неговата приятна прохлада. Тайните агенти на полковник Морено си позволиха ледено да се усмихнат на глупостта на американеца. Ала очите зад черните очила бяха непроницаеми.
От речната граница до Сан Мартин Сити имаше шейсет и пет километра път по неравно, осеяно с дупки колониално шосе, което пресичаше джунглата. Някъде наляво от пътя гъстата растителност отстъпваше мястото си на блата, блатата — на ризофори и накрая — на недостъпното море. Надясно непроходимата джунгла продължаваше навътре в сушата, плавно се издигаше към мястото на сливане на Комини и Марони и оттам към бразилската граница.