— Чуй ме, Кевин. Знам, че е кофти, известна ми е репутацията на Морено. Но ако има дебела пачка долари, нашият човек може да се спаси от ареста в Суринам. А тук ще го пуснат под гаранция след едно денонощие и той ще се чупи.
— Но, Пол, Морено е звяр. И най-големия си враг не можеш да пратиш в ръцете му…
— А ти нямаш представа колко е важен за всички нас сърбинът. Нито неговата параноя. Нито колко натоварен е графикът му. Той трябва да знае, че опасността за него е преминала, че е напълно ликвидирана, иначе ще се измъкне от работата, за която ми трябва.
— А ти все още не можеш да ми кажеш, така ли?
— Съжалявам, Кевин. Още не мога.
Заместникът му сви рамене, недоволен, но покорен.
— Добре, ще лежи на твоята съвест, не на моята.
Тъкмо това бе проблемът, помисли си Пол Девъроу, когато отново остана сам в кабинета си, отправил очи към гъстата зеленина по бреговете на Потомак. Съвестта му можеше ли да се примири с това, което правеше? Трябваше. По-малкото зло, по-голямото добро.
Непознатият с фалшивия паспорт нямаше да умре нито бързо, нито безболезнено. Ала той бе избрал да плува в ужасно опасни води и решението си беше негово.
В този ден, 18 август, Америка се пържеше в летния зной и половината страна бе потърсила убежище по морета, реки, езера и планини. Стопроцентовата влажност по северното крайбрежие на Южна Америка, която се вдигаше от джунглите, прибавяше още пет градуса към трийсет и осемте, дължащи се на слънцето.
На пристанището в Парбо, петнайсет километра на север от морето по тъмнокафявата река Суринам, жегата беше като осезаемо покривало, спуснато над складовете и кейовете. Помиярите търсеха най-дълбоката сянка, за да издържат часовете до залез слънце. Хората седяха под бавно въртящите се вентилатори, които само малко раздвижваха убийствения въздух.
Глупавите се наливаха със сладки газирани напитки, които само още повече изостряха жаждата. Опитните пиеха горещ сладък чай, което може и да звучеше безумно, ала два века по-рано създателите на Британската империя бяха установили, че няма по-добро средство срещу обезводняването.
Хиляда и петстотин тонният товарен кораб „Тобаго Стар“ изпълзя срещу течението на реката, пристана на съответния кей и зачака залеза. В привечерната прохлада трюмовете бяха разтоварени, включително сандъка на името на американския дипломат Роналд Проктър. Той бе закаран в склада, откъдето щеше да си го получи собственикът му.
Пол Девъроу години наред беше изучавал тероризма изобщо и в частност различните видове, които се разпространяваха от арабския и мюсюлманския свят, не непременно от един и същи вид.
Отдавна бе стигнал до заключението, че обичайното мнение на Запада за тероризма като резултат от бедността и лишенията на хората, които Фанон9 беше нарекъл „окаяниците на света“, е удобна и политически коректна психобезсмислица.
От анархистите в царска Русия до създадената през 1916 г. ИРА, от Иргун и Щерн до кипърската ЕОКА, от немската група Баадер-Майнхоф, белгийската ССС, френската Аксион директ, италианските Червени бригади, фракцията Червена армия отново в Германия, Ренко Секигун в Япония, до Сондеро луминосо в Перу, модерната ИРА в Ълстър или ЕТА в Испания, тероризмът излизаше от умовете на израснали в удобства, образовани терористи от средната класа с изумителна суета и стремеж към задоволяване на своите желания.
Девъроу бе проучвал всички тези организации и накрая се беше убедил, че за всичките им водачи, за всички самозвани вождове на работническата класа се отнася едно и също — в Средна Азия и Западна Европа, Южна Америка или Далечния изток. Имад Мугния, Джордж Хабаш, Абу Абас, Абу Нидал и всички други Абута никога не бяха пропускали ядене в живота си. Повечето имаха висше образование.
Според теорията на Девъроу хората, които можеха да заповядат на друг да постави бомба в ресторант и после да злорадстват над резултата, споделяха една обща особеност. Те притежаваха страховита способност да мразят. Това бе генетична „даденост“. Първо идваше омразата — обектът можеше да се появи по-късно, както обикновено ставаше.
Мотивът също беше вторичен. Той можеше да е болшевишка революция, национално освобождение или хиляди други варианти, от обединение до отделяне — можеше да е антикапиталистически жар или религиозна екзалтация.
Ала омразата идваше първа, после каузата, обектът, методите и накрая оправданието. И Лениновите „полезни балами“ винаги го преглъщаха.
9
Франц Омар Фанон (1926 — 1961) — психоаналитик и социалфилософ, роден на Мартиника, работил във Франция и САЩ. — Б.пр.