Девъроу беше твърдо убеден, че ръководството на Ал Кайда напълно отговаря на формата. Негови съоснователи бяха един строителен милионер от Саудитска Арабия и един квалифициран лекар от Кайро. Нямаше значение дали тяхната омраза към американците и евреите има светски мотиви, или е на религиозна основа. Нито Америка, нито Израел не можеха да направят нищо, абсолютно нищо, освен да се самоунищожат, за да имат някакъв шанс да ги задоволят.
Според него те не даваха пукната пара за палестинците, освен като средство и оправдание. Те мразеха родината му не заради действията й, а заради самото й съществуване.
Спомняше си стария британски шпионин на масата до прозореца в „Уайтс“, докато навън минаваха леви демонстранти. Освен обичайните беловласи английски социалисти, които така и не бяха успели да преживеят смъртта на Ленин, в демонстрацията участваха британски момчета и момичета, които някой ден щяха да имат ипотеки и да гласуват за консерваторите, както и множество студенти от Третия свят.
— Те никога няма да ви простят, скъпо момче — каза старецът. — Не го и очаквай — така няма да се разочароваш. Твоята родина винаги ще бъде осъждана. Тя е богата, докато те са бедни, силна, докато те са слаби, жизнена, докато те са лениви, предприемчива, докато те са реакционни, находчива, докато те са мудни, действена, докато те са нерешителни, амбициозна, докато те са пасивни.
Само трябва да се намери някой демагог, който да извика: „Американците са откраднали всичките си богатства от вас“, и те ще му повярват. Подобно на Шекспировия Калибан техните фанатици се гледат в огледалото и реват от гняв заради онова, което виждат. Този гняв се превръща в омраза, а омразата се нуждае от обект. Работническата класа на Третия свят не ви мрази — мразят ви псевдоинтелектуалците. Ако някога ви простят, трябва да осъдят самите себе си. Досега тяхната омраза не разполага с оръжие. Някой ден ще си го осигурят. Тогава ще трябва да се биете, иначе с вас е свършено.
Трийсет години по-късно Девъроу разбираше, че британецът е имал право. След Сомалия, Кения, Танзания и Аден неговата родина водеше нова война и не го съзнаваше. Трагедията се влошаваше от факта, че в ръководството на страната изобилстваха политически щрауси.
Йезуита беше поискал да го пратят на фронтовата линия и те бяха удовлетворили желанието му. Сега трябваше да направи нещо. И неговият отговор бе проект „Скитник“. Нямаше намерение да се опитва да преговаря с ОБЛ, нито даже да реагира на следващия удар. Имаше намерение да се опита да унищожи врага на родината си преди този удар. Според аналогията на отец Ксавие той се готвеше да хвърли копието си, преди острието на ножа да влезе в обсега си на действие. Това беше проблемът: къде? Нито повече, нито по-малко, не „някъде в Афганистан“, а с точност до метър и до минута.
Знаеше, че ударът предстои. Всички знаеха — Дик Кларк в Белия дом, Том Пикар в сградата „Хувър“, Джордж Тенет един етаж над неговия кабинет в Ленгли. На улицата се шушукаше, че се готви „голямо нещо“. Ала те не знаеха къде, кога, какво и как и благодарение на безумните правила, забраняващи им да питат кофти хора, едва ли щяха да научат. Както и заради отказа да споделят помежду си известните им данни.
Пол Девъроу до такава степен бе разочарован от всички тях, че беше разработил своя план „Скитник“ и не искаше да каже на никого какво предполага той.
В мъглата на десетките хиляди страници за терора изобщо и Ал Кайда в частност постоянно се срещаше една тема. Ислямистките терористи нямаше да се задоволят с неколцина убити американци от Могадишу до Дар ес Салам. ОБЛ искаше стотици хиляди. Предсказанието на отдавна починалия британец се сбъдваше.
За такива цифри ръководството на Ал Кайда щеше да се нуждае от техника, с каквато още не разполагаше, ала постоянно се опитваше да си осигури. Девъроу знаеше, че в пещерните комплекси на Афганистан, които не бяха просто дупки в скалите, а подземни лабиринти, има лаборатории и в тях се провеждат експерименти с бактерии и газове. Ала все още бяха на километри от методите за масово унищожаване.
За Ал Кайда, както и за всички терористични групи по света, съществуваше едно безценно съкровище: ядрен материал. Всяка една от най-малко десет терористични организации беше готова да даде мило и драго, да поеме безумни рискове, за да се сдобие с основния елемент за създаване на ядрена бомба.
Нямаше нужда да е ултрамодерна „чиста“ бойна глава — всъщност колкото по-проста, „по-мръсна“ от радиационна гледна точка, толкова по-добре. Въпреки примитивното равнище на техните „учени“ терористите знаеха, че достатъчното количество ядрен материал, опаковано в достатъчно количество пластичен експлозив, ще предизвика достатъчно смъртоносна радиация на площ от достатъчно много квадратни километри, за да направи град с големината на Ню Йорк необитаем за цяло поколение. И това освен ония половин милион души, които щяха преждевременно да бъдат пратени в гроба от канцерогенната радиация.