Така си и беше. Новодошлият се движеше с протези. Той се вмъкна в кабината на самолета, запали двигателя „Ролс Ройс Мърлин“, обърна срещу вятъра и излетя. В продължение на половин час той изпълни с изтребителя всяка известна въздушна маневра от учебниците и още няколко, които не фигурираха там.
Биваше го, отчасти защото бе един от асовете на авиоакробатиката, преди да изгуби краката си в катастрофа много преди войната и отчасти защото нямаше крака. Когато прави остър завой или рязко се спуска надолу — две от жизненоважните маневри във въздушния бой, пилотът изтребител подлага тялото си на силна гравитация. В резултат той изтласква кръвта надолу от горната половина на тялото си, докато получи припадък. Тъй като този пилот нямаше крака, кръвта трябваше да остане в горната половина на тялото, по-близо до мозъка, и неговата ескадрила щеше да научи, че той може да завива по-остро от тях. Накрая офицерът се приземи, слезе от самолета и се заклатушка към смълчаните канадци.
— Казвам се Дъглас Бейдър — представи се той — и с вас ще станем най-добрата ескадрила в целите проклети военновъздушни сили.
И удържа думата си. След изгубването на битката за Франция и едва избегнатия разгром в битката при Дюнкерк предстоеше големият сблъсък: Гьоринг беше обещал на Хитлер господство в небето, което да позволи нашествие във Великобритания. Битката за Великобритания бе борба за това небе. Когато приключи, канадците от двеста четирийсет и втори, винаги водени в бой от своя безног командир, бяха постигнали най-добро съотношение на свалени самолети спрямо загуби.
До края на есента германското Луфтвафе имаше достатъчно загуби и трябваше да се оттегли във Франция. Хитлер отприщи гнева си към Гьоринг и насочи вниманието си на изток към Русия.
В трите битки — за Франция, Дюнкерк и Великобритания, водени през шестте месеца на лятото на 1940-та, канадците бяха свалили осемдесет и осем самолета, само шейсет и седем от които в битката за Великобритания. Ала бяха изгубили и седемнайсет пилоти, само трима от които не бяха канадци.
Петдесет и пет години по-късно Стив Едмънд се изправи от бюрото си и както беше правил безброй пъти през годините, се приближи до снимката на стената. На нея не се виждаха всички мъже, с които бе летял — някои бяха загинали, преди да се появят други. Бяха се снимали седемнайсет канадци в един горещ и безоблачен ден в края на август при Дъксфорд, точно в разгара на битката.
Почти всички бяха мъртви. Повечето бяха убити през войната. Тези момчета, от деветнайсет до двайсет и две годишни, гледаха жизнерадостно, бодро, с надежда изправени на прага на живота, и все пак на повечето не им беше писано да го видят.
Той се втренчи по-внимателно. Бензи беше свален и убит над устието на Темза на 7 септември, две седмици след снимката. Соландърс, момчето от Нюфаундленд, загина на другия ден.
Джони Лата и Уили Макнайт, които стояха рамо до рамо, щяха да умрат крило до крило някъде над Бискайския залив през януари 1941-ва.
— Ти беше по-добър от всички ни, Уили — промълви старецът. Макнайт беше техният безспорен ас: девет свалени самолета през първите седемнайсет дни от битката, двайсет и една въздушни победи до смъртта му десет месеца след първия му полет на двайсет и една годишна възраст.
Стив Едмънд бе оцелял, остарял и забогатял — най-големият минен магнат в Онтарио. Но през всички тези години беше държал снимката на стената — и когато живееше в колиба заедно с кирката си за компания, и когато направи първия си милион долара, и когато (особено тогава) списание „Форбс“ го обяви за милиардер.
Държеше я, за да му напомня за ужасната крехкост на това, което наричаме живот. Често се питаше как е оцелял. Когато за пръв път го свалиха, той остана в болницата, докато през декември 1941-ва неговата 242-ра ескадрила замина за Далечния изток. След като се възстанови, го пратиха да обучава млади летци.
Ядосан от назначението си, той бомбардираше командирите си с молби да го разпределят в бойно поделение и накрая желанието му беше изпълнено навреме за десанта в Нормандия. Дадоха му нов изтребител-бомбардировач „Тайфун“, много бърз и изключително мощен, истински танк убиец.
За втори път го свалиха при Ремаген, когато американците форсираха Рейн. Той пилотираше един от десетината британски тайфуна, които прикриваха настъплението им. Прякото попадение в двигателя му даде няколко секунди да набере височина, да отвори купола и да се катапултира, преди обреченият самолет да експлодира.
Скокът бе нисък и приземяването — тежко. Счупи и двата си крака. Лежеше със замъглен от болка ум в снега, почти без да забелязва кръглите стоманени каски, които тичаха към него. По-ясно съзнаваше, че немците изпитват особена омраза към тайфуните и че хората, които е бомбардирал, са от танкова дивизия на СС — войници, които не бяха известни с търпимостта си.