Трите навигационни системи щяха да я отведат до мястото и да взривят целия район, в който се намираше мобилният телефон, заедно с човека, очакващ отново да му се обадят от Пешавар. Проблемът за Девъроу беше времето. Наближаваше моментът, в който Жилич трябваше да замине за Пакистан със спирка в Рас ал Хайма, за да вземе руснака. Не можеше да си позволи да остави сърбина да изпадне в паника и да се откаже въз основа на това, че го издирват и следователно сделката им отпада. Трябваше да спрат Отмъстителя и сигурно да го ликвидират. По-малкото зло, по-голямото добро.
Беше 20-ти август. От кацналия на летището в Парамарибо холандски самолет, който пристигаше директно от Курачао, слезе един човек. Само че не професор Медвърс Уотсън, когото очакваха на юг по крайбрежието.
Това дори не бе американският дипломат Роналд Проктър, който трябваше да си прибере сандъка от пристанището.
А британският бизнесмен Хенри Наш. С получената в Амстердам виза той спокойно мина през митническия и паспортния контрол и взе такси за града. Изкушаваше се да се настани в „Торарика“, определено най-добрият хотел в страната. Но там можеше да срещне истински англичани, затова отиде в „Краснополски“ на Доминиестраат.
Стаята му бе на последния етаж и имаше балкон с изглед на изток. Слънцето се спускаше зад него, когато излезе да отправи поглед към града. На тази височина подухваше ветрец, който правеше здрача поносим. Далеч на изток, на около сто и десет километра отвъд реката, го очакваха джунглите на Сан Мартин.
Част трета
25.
Джунглата
Колата нае американският дипломат Роналд Проктър. При това не от голяма агенция, а от частен бизнесмен, който даваше обяви в местния вестник.
Черокито беше старо, но в добро състояние и с малко труд, вложен от новия му, обучен в армията на САЩ собственик, щеше да свърши работа.
Сделката бе елементарна. Плащаше десет хиляди долара в брой. Колата щяла да му трябва само за месец, докато от Щатите пристигнел собственият му джип. Ако след трийсет дни я докараше абсолютно невредима, бизнесменът щеше да му върне пет хиляди долара.
За продавача това бяха пет хиляди долара, спечелени без усилие за един месец. Като се имаше предвид, че клиентът бе очарователен американски дипломат и че можеше да си получи черокито след месец, му се струваше глупаво да си прави труд да сменя документите. Защо да осведомява данъчните?
Проктър също взе под наем гараж и склад зад пазара за цветя и зеленчуци. Накрая отиде на пристанището и освободи сандъка си, грижливо го разопакова в гаража и подреди съдържанието му в два брезентови чувала. По-късно Роналд Проктър престана да съществува.
Във Вашингтон Пол Девъроу се измъчваше от безпокойство и любопитство. Къде се губеше тоя човек? Дали вече беше влязъл в Суринам? Или още пътуваше?
Най-лесно бе да се поддаде на изкушението и директно да попита суринамските власти чрез американското посолство на Редмондстраат. Ала това щеше да разбуди любопитството и на суринамците. Щяха да поискат да разберат защо се интересуват американците. Щяха да го арестуват и да го разпитат. Отмъстителя можеше да уреди да го пуснат и да започне наново. Сърбинът, който вече изпадаше в параноя при мисълта, че трябва да замине за Пешавар, можеше да се паникьоса и да се отметне от сделката. Затова Девъроу нервно се разхождаше назад-напред и чакаше.
Малкото консулство на Сан Мартин в Парамарибо бе предупредено от полковник Морено, че може да се появи американец, който се преструва на колекционер на пеперуди. Незабавно трябваше да му дадат виза и да съобщят на полковника.
Ала Медвърс Уотсън го нямаше. Човекът, когото търсеха, седеше в едно кафене в центъра на Парбо с последните си покупки. Беше 24 август.
Покупките му бяха от единствения в града магазин за туризъм и лов „Такълбокс“ на улица „Цвартен Ховенбруг“. Лондонският бизнесмен господин Хенри Наш не носеше почти нищо, което да му е от полза оттатък границата. Но заедно със съдържанието на дипломатическия контейнер и тазсутрешните му придобивки, той не се сещаше да му липсва нещо. Затова сега се наслаждаваше на последната бира, която за известно време щеше да пие.
Както винаги, на 25-ти опашката на речния граничен пункт се точеше бавно и комарите, както винаги, бяха много. Почти всички пътници бяха местни, с велосипеди, мотоциклети и ръждясали пикапи, натоварени със селскостопанска продукция.
В опашката откъм суринамската страна имаше само една нова кола, черно чероки, зад волана на което седеше бял мъж. Той носеше кремаво сако, светлокремава панамена шапка и очила с дебели рамки. Също като другите, мъжът чакаше и гонеше комарите, после верижният ферибот взе нова партида пътници и белият се придвижи няколко метра напред.